Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031
Постинг
15.05.2007 12:26 - Просякиня
Автор: bugarash Категория: Други   
Прочетен: 2727 Коментари: 2 Гласове:
0



Георги Райчев

Никой не беше забелязал кога дойде в града тази жена. По онова време от четирите краища на земята ни се стичаха прокудени клетници – голи, боси и гладни. Отмъстителната ръка на врага, след като изби и прокуди хората, насити свирепата си стръв в пожарища. Там погина и всичкото нейно добро: дом, имот и свои. Тя имаше синове, дъщери и внуци. Избитите погинаха, а какво станаха оцелелите – никога и от никого не чу нито дума за тях.

            Съдбата я отвя отсам границата с шепа хора от онзи край. Губиха се дълги дни през гори и балкани, по задръстени от една победена и разнебитена войска пътища.

            След месец скитане спряха навътре в царството в някакъв непознат малък градец. Там се заселиха. Отначало и тя като другите заживя около познати от онзи край и поминуваше криво-ляво. Работеше чужда работа: зиме – по къщите, лете – в полето. А когато се прибираше вечер дома – сядаше на къщния праг и плачеше. Тя обгръщаше с две ръце коленете си и: люлееше се полека и равномерно плачеше и нареждаше на разпев. В изсушената й памет нямаше вече нищо друго освен смътен спомен за миналото и преживените страшни дни. Виждаше един далечен град и двор, обкръжен с тополи – много тополи, безброй – а по средата бяла двуетажна къща. Изричаше имената на възрастни и най-много на деца. Тя простираше ръце напред, сякаш напипваше малките главици, и нареждаше имена, като им притуряше най-причудливи умалителни, каквито можеше да създаде в момента наболялата й душа. Зовеше ги с гальовни обръщения, напътстваше ги, разпитваше ги за самите тях, разпитваше ги за свои и чужди. Като че ли дечицата наистина бяха около нея. Съседите я слушаха и покъртени от безмерната й скръб, също почваха да бършат насълзени очи.

            Но изминаха дни, измина година, две. Съседите свикнаха и думите й не само не вълнуваха никого, а вече служеха за забава на околните. Намираха се коравосърдечни хора, които нарочно я подпитваха и си правеха шеги с нея. А тя разказваше все така благодушно: за идването на гърците в града й, за пожарищата и кръвнините, за синове и внуци.

            Хората слушаха сто пъти повтаряната история и се смееха. Не бяха ли това брътвежи на една изумяла жена? Защо пък да не се пошегуват с нея, щом й подхвърлят по някоя медена пара...

            Изтощена от лошия живот, глада и плачовете, тя не беше годна вече за никаква работа. Тогава бедната жена загърна последните си дрипи и тръгна да проси от врата на врата. Хората, щом чуеха, че потропва патеричката й, знаеха кой иде, излазяха и даваха й по нещо.

            Така един ден тя мина покрай някакво детско училище и остана там – завинаги. Беше пролетен ден малко преди обед. Децата бяха в междучасие и дворът и улицата ечаха от весели гласове. Клетата старица спря там, до оградата, и дълго гледа и слуша децата унесена. Полека-лека в помътеното й съзнание като че ли взеха да й се дочуват познати гласове, имена на любими, свои...От очите й закапаха сълзи на умиление, устните й зашепнаха мили, скъпи имена.

-         Климе... Климе!... Анице... Петрашке... – мълвеше тя с прострени към децата ръце.

Децата също я забелязаха, заобиколиха я. Някои я познаваха вече, други пък я виждаха за пръв път.

-         Коя си ти? – попитаха непознатата.

-         Кукушанка... кукушанка, чедо...

Така беше се назовала тя още първия път и пак зареди за онзи град с тополите, за гърците и пожарищата. Но децата почти не я слушаха. Те бяха чули само непознатата дума, която не разбираха, но затова тя остана в паметта им като нещо много смешно.

-         У, у, кукушарка! – обадиха се няколко присмехулни гласа.

-         Кукушарка! – подеха и другите.

А тя ги гледаше с радостни сълзи на очи и все по-настойчиво питаше за Климе, за Аница и Петрашка – не са ли ги чули, не знаят ли къде са милите й...

            Така се почна. Така си и остана името й – Кукушарката. От този ден жената не се отдели от училищната ограда. Ходи къде ходи, дойде, спре пред оградата – стои и гледа малките немирници. С време между нея и децата се създадоха особени отношения. Едни я задяваха, подбиваха се с нея, викаха й “Кукушарка”, а други и даваха по нещо, слушаха думите й трогнати, дори оставяха да ги помилва с треперещата си ръка.

            Но никой не я видя да се разсърди от закачките им, да огорчи някого: и задевките тя приемаше като игра на свои: смееше се сама и подвикваше радостно на децата.

*

            Загърмя нова война, сполетяха нови беди племето ни. Просякинята не се отдели от училищната ограда – ни лете, ни зиме. Отслабна още повече, изнемощя: едва я прикрепяше патеричката й.

            Най-сетне един ден не се вести там. Беше в началото на дъждовната пролет, през велики пости. Легна болна. Нагледваше я една съседка. Дойдоха и други жени; разбраха – гасне, отива си. Към края на седмицата я хвърли в огън, взе да бълнува. Все своето: за Кукуш и тополите, за своите, за съседите; изреждаше имена, зовеше настойчиво някого. Накрай се посвести и чуха ясно: молеше да повикат поп Стратилата от техния край – той да я изповяда и причасти.

            Доведоха го. Свещеникът влезе, огледа заледената, порутена барака: просълзи се. После отстрани чуждите и коленичи до умиращата.

-         Добър ден, бабо Магдалено, как си? И ти ли падна вече, клета душо? Така ти било писано: при толкова имане, на гола земя богу душа да предадеш...

Болната го позна, подаде му горещата си костелива десница и почернелите й устни зашепнаха невнятни слова. Говори дълго. Свещеникът не я спря – излишно беше. А тя му наръчваше, когато се върне там един ден, кого да срещне, какво да му каже, в коя църква свещ да запали за душата й... Умори се, млъкна, притвори очи. Само дишаше тежко и равномерно. Свещеникът положи ръка на челото й, поднесе й светото причастие. Тя го прие и пак отвори очи. Костеливата й ръка се раздвижи , тя бръкна в пазвата си, извади с мъка голям вързоп и го подаде на изповедника.

Той пое зачуден вързопа.

-         Какво е това, бабо Магдалено?

-     Пари, отче... ‘илядо и осемстотин лева са...вземи ги... на училището ги предай... там, дето дават храна на сиромашките дечица... за душата ми... за мой Климе... Аница... да ме поменуват...

Сълзи задавиха свещеника; той се наведе и целуна бледото й чело.

Почернелите й устни пак зашепнаха:

-         За тях ги събирах... за дечицата... Исках две хиляди да ги направя и... тогава... ала тъй било угодно богу...

Гласът й угасна, стопи се. Угаснаха навеки и очите й.

До вечерта новината обходи целия град. Всички слушаха смаяни. А на другия ден, когато я погребваха, навръх Свети Лазар, стече се целият град и учениците я изпратиха с църковни хоругви пред простичкия й дървен ковчег.




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. bugarash - blagodarnost do jessie za raskazot
15.05.2007 12:27
blagodarnost do jessie za raskazot
цитирай
2. анонимен - Много помага на учениците, имащи ...
31.01.2011 18:09
Много помага на учениците, имащи домашна преразкази върху текста...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bugarash
Категория: Други
Прочетен: 1368013
Постинги: 190
Коментари: 1089
Гласове: 1972
Архив