Анастас Лозанчев

От основаването на Македонската революционна организация в битолския край, което съвпада с настаняването за учител в Битолската българска гимназия на Пере Тошев през 1894 г., а не по-рано, както мнозина казват и пишат, чак до края на първата половина на 1904 г. ни една акция, ни едно деяние на организацията не ми бяха чужди. Мисълта за въстание най-напред беше подхвърлена от Марко Лерински, обаче получи категоричен отказ от нас поради ненавременността му. Марко — отличен човек и деец — загина, без да осъществи своята мечта. Дохождането с чета в Леринско на полковник Янков разбърка умовете на хората и оттогава въпросът за въстание излезе на Дневен ред. Още преди пристигането на полковник Янков в Битолско по-лучихме нареждане от Централния комитет в Солун да се попречи на всяка цена на замислите на полковника да подига въстание. Даже ако потрябва, и да се унищожи той и четата му. В отговор на това писмо писах (лично аз завеждах кореспонденцията със Солун) много остро писмо, с което упреквах солунчани, че ако трябвало да се обевреди или да се унищожи Янков, това трябваше да го направите вие, преди- да пристигне у нас Ние ще се постараем да го привлечем да служи на организацията според нашите разбирания, ако ли не сполучим да постигнем това, тогава ще помислим какво да направим с него, но за нищо на света не сме съгласни да го унищожим. Още с влизането на полковника в Леринско писах му едно ласкаво писмо и го помолих най-учтиво да не предприема нищо, преди да се споразумее с нас. Получи се едно грубо писмо, с което отхвърляше всякаква мисъл за разбирателство и казваше, че ще действува, както намери за добре. Последва наш отговор с нови подканвания за разбирателство и предупреждение, че апаратът, за да попречим на неговите за-мисли, е готов. Въстание сега в края на есента няма да допуснем на никоя цена. Последва по-груб и оскърбителен отговор от полковника, а от наша страна нареждане да се обезвреди и ако не желае задружна работа с нас, да се изпрати зад граница. И така стана: изпратихме го зад граница. По това време не бяха малко желаещи за акция, затова на някои с обещания, на други с увещания, а трети със заплашвания спряхме това движение. Настъпи зимата и още повече затихна всичко. Обаче яви се друга мъчнотия: почнаха на големи групи да се връщат гурбетчиите. Такова нареждане от наша страна нямаше. Това даде повод за по-голямо раздвижване в полза на едно въстание. На тая мисъл не бяха чужди всички костурски и лерински ръководни сили, както и от Ресенско, Демирхисарско и Кичевско, ако и по-сетне мнозина се отметнаха. В последните дни на м. декември 1902 г. получи се нареждане от Централния комитет в Солун лично аз да замина за Солун, дето щял да се състои конгрес. Целта на конгреса, както и дневният му ред не ни беше известен. Искаше се от мене само да събера сведения за духа и боевата готовност на окръга. Конгресът в Солун стана. Знае се решението. Работите в кон греса най-добре са описани от Христо Коцев някъде в «Македонски преглед». От всички присъствующи само Лазар Димитров беше против въстание и при все това, нека тук му отдадем похвала, с пушка в ръка се бори човекът през време на борбата, а най-възторжените желатели за въстание нема ги никак. Те много дръзко излъгаха конгреса за боевата подготовка на околиите, които представляваха, и немаха смелостта поне самите те с оръжие в ръка да оправдаят своите подписи за въстание. Битолчани само откъдето не се надявахме, оттам се яви помощ — от Одринско. Хвала им! Сега дохождаме на главния въпрос, който ни интересува: Защо бях за въстание? Ето причините: 1. Една от най-важните причини бе дохождането на полковник Янков. За да възпрем присъединението към него, трябваше да обещаем, че ще действуваме през 1903 г. почва от накърнени честолюбия. Не му е тук мястото да се всичко. Всъщност ний и преди да вземем решение за въстание в Смилево, бяхме във формено такова, ако и да не беше обявено. Убийството на Давидова при с. Ърбино (Охридско) в сражението от 15 март 1903 г. се разрази в една грозна афера, от която се дигна-ха на крак и пострадаха около 15 села.5 Балансът на тая афера бе следният: 147 арестувани ръководители, 318 изтезавани, 17 умрели от изтезанията, 195 души забягнаха в четите, 135 заточени в Мала Азия и другаде, 50 души от тях сложиха костите си на заточение. Това е фактическо въстание, и не само в Ърбино стана това. Приказки са, че сме се надявали на някаква намеса от страна на България. Напротив. Самият д-р Колушев — по онова време български консул в Битоля — официално ни бе заявил да не се надяваме на никаква помощ от страна на България. Аз не бях чул никога и никъде да се говори от страна на Гарванов или Сарафов, че.България щяла да се намеси, както мнозина твърдят. И до ден днешен, след повече от тридесет години, съм нападан за даденото от мене съгласие за въстание. Заявявам, че мене, скромен ратник, само най-чисти, най-възвишени подбуди ме караха да бъда привърженик на едно въстание, а не някакви лични сметки или от болнава амбиция, от която тогава страдаха, пък и сега страдат мнозина дейци. Приемам върху мене цялата отговорност, или колкото моите плещи могат да я носят, и питам живите, които и днес ме нападат: Организацията в своята четиридесетгодишна дейност няма по-славни дела от Солунските атентати и Илинденското въстание, но има ли по-славно, по-велико, по-сюблимно дело от Илинденското въстание? Тук му е мястото да призная, че Солунските атентати много допринесоха за осъществяването на Илинденското въстание. Ако въстанието в 1903 г. не сполучи, кой може да ме увери, че напр. в 1905 или в 1910 г., или кога и да е щеше повече да сполучи? Всъщност въстанието сполучи. Ний предизвикахме намеса отстрана на европейските държави, но както всякога, не бяхме достатъчно умни и прозорливи, за да използуваме тая намеса. По тоя въпрос има да се говори много. Трябва да констатирам че в 40-годишния живот на нашата организация изпъкнаха мнози- на, макар и малки, гарибалдовци, но ни един и най-малък Мацини. Всъщност и целокупният български народ пострада от липса умни политици. . Ако Битолско не прояви нищо особено след въстанието пораженията, които понесе, каква особенадейностпроявихадругите окръзи, които не в ъ с т а н а х а през 1903 година. Нека отдадем слава и чест на падналите за свободата от втори революционен ок р ъ г! Вечна им памет! Дано ние, живите, останали от оная славна епоха,останали не по наша вина, както и всички македонци, бъдем щастливи да видим Битоля, Охрид, Костур и др., както и цяла Македония свободни! Да живее Македония! Да пребъде Илинден!” ------------------------------------------------------------------------------------ Представеният тук материал е публикуван за пръв път на страниците на сп. “Илюстрация Илинден”, 1937, кн.3, стр.8-9.


http://vmro.bg/modules.php?name=Content&pa=showpage&pid=33