Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Май, 2017  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031
Постинг
21.04.2008 15:51 - ЗА НОВА ПОЛИТИКА КЪМ Р МАКЕДОНИЯ
Автор: bugarash Категория: Други   
Прочетен: 2436 Коментари: 3 Гласове:
0

Последна промяна: 21.04.2008 17:10


Измени.проф. дин Георги Даскалов, член на Македонският научен институт, преподавател по Нова и най-нова история на Балканските народи в Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски"
(Настоящата статия ще бъде отпечатана в книжка 1 на списание "Македонски преглед" за 2008 г.)

Изминаха 15 години откакто бившата югославска република Македония обяви своята независимост. Откъсвайки се от титовата федерация тя трябваше да направи избора си за своето развитие и външна ориентация. Нейното ръководство остана вярно на заложения в миналото от Белград антибългаризъм. Той и до днес просмуква цялостния живот на страната. Верни на политиката да създават македонска нация на антибългарска основа скопските управници останаха последователни и целенасочени в недобросъседството и враждебността. И до днес продължава преследването на македонските граждани, самоопределящи се като българи. Продължава грубото и тенденциозно фалшифициране на историческото минало и ограбване на българската история. Македонското училище и до днес е инструмент за масови антибългарски нагласи и утвърждаване образа на България като окупатор, асимилатор и враг на "македонския народ". Паметниците на българската история и култура се унищожават или се представят с фалшифицирани надписи и текстове. Заличени са стотици български военни гробища. Дирижираните от сръбското лоби и сръбските динари македонски медии винаги са на всеоружие, за да провокират и подхванат поредната антибългарска кампания. Стаените в силовите структури и специални служби някогашни белградски възпитаници и кадри разпалват страха и са винаги готови да респектират самоопределящите се за българи. Възниква основателния въпрос, какво направиха управляващите в София от 1991 г. насам, за да защитят българския национален интерес и да заложат добросъседството в българо-македонските отношения? Фактът, че те останаха обременени от миналото и в дисонанс с общия европейски прецес потвърждава, че като цяло нашите усилия са завършили без успех. Основните причини за това се коренят в поредицата от грешни външнополитически решения, продиктувани от ненужен патернализъм, неизживян романтизъм и недостигащ професионализъм. Българската външна политика проигра особено важни и възлови исторически моменти, когато действително можеше да постави на Скопие своите условия за качествено преустройство на двустранните отношения. Първият от тях бе признанието на появилата се през септември 1991 г. независима македонска държава. При враждебността на Белград, при хладината и ревността на Атина и непредсказуемостта на албанците и Тирана, София оставаше единствения потенциален доброжелателен съсед. Можеше ли да обвържем признанието с нормализирането на двустранните отношения. Моментът бе особено благоприятен, за да решим ако не всички, то поне част от въпросите, които днес стоят на дневен ред. Това трябваше да сторят нашите нови, без нужния управленски и социален опит политици и държавници, чийто рационанализъм бе завихрен от еуфорията на македонската мечта. Те взеха погрешното за българската нация решение за безусловно признаване на Р Македония. Аргументът, че това е било продиктувано от сръбската опасност е несъстоятелен, тъй като главната грижа на Белград тогава бе опазването и единението на сръбството от бивша Югославия. Вторият важен момент, който бе пропуснат от софийското ръководство, бяха наложените на Югославия през 90-те години строги икономически санкции. Безусловното отваряне на границата откъм България спаси македонската икономика. Безпроблемната доставка на жизненоважни петролни продукти и други стоки и зеленият семафор за македонския износ към Черноморските ни пристанища бе гаранция за нейната жизненост. Срещу това не само, че не бе поискана никаква цена, но и над националните интереси бяха грубо и криминално поставени частните и корпоративни финансови интереси. Третият проигран момент бе безвъзмездният военен подарък на Скопие в трудно време за македонския суверенитет и дьржавност. Срещу предоставената бойна техника не само, че не получихме доброжелателство и благодарност, но този акт се превърна в повод за най-злъчни антибългарски коментари и подхрани македонския уличен фолклор. Тези скъпоструващи ходове на българските управници не доведоха до промяна в политиката на Скопие към България. Дори в някаква степен послужиха като претекст за подклаждане страха от нея, за активизиране на сърбокомунистическите стереотипи и на местните антибългарски сили. Авторите на тези неплодоносни решения носят отговорността пред нацията за пропиляните ресурси и проиграните възможности, за пасивността им към флагранното нарушаване от македонска страна на Декларацията от 22 февруари 1999 г.с договорените принципи за добросъседство. Недоброто състояние на българо-македонските отношения подтиква днешното българско ръководство да търси нови пътища за тяхното нормализиране. То разчита, че България като член на ЕС и НАТО, при предстоящото интегриране в тях на Западните Балкани, ще може едва ли не да диктува условията за приемането на Р Македония. В този дух бяха отправените към нея през 2005 г. предупреждения от президента Първанов и външния министър Калфин. Ясно бе заявено, че отпуснатият кредит за безусловна българска подкрепа за нейното членство в ЕС и НАТО вече е изчерпан и че в бъдеще тази подкрепа ще бъде функция от македонските усилия за добросъседство. С антибългаризма на Скопие бе занимаван и президента Буш при посещението му в София през 2007 г. Това ясно показва, че българското ръководство търси решение на проблема като припряно разчита главно на външния фактор - новата обстановка на Балканите, подкрепата на САЩ и някои регионални партньори и съюзници. Във времевите рамки на предстоящата интеграция на Западните Балкани в ЕС и НАТО, като изхождаме от съвременните стандарти за човешки права и задължителни европейски норми на добросъседство, ние можем да разсечем гордиевия възел в диалога сьс Скопие. Нещо повече, появи се реалната възможност да бъдат приобщени към българската нация не само сънародниците ни от Вардарска Македония, но и тези от Албания, Косово, Сърбия и не на последно място от Егейска Македония. Нейната реализация би била второто духовното Съединение на разпокъсаната ни народност, българският ренесанс през XXI век. Ако този възможен и същевременно последен за единението на българите исторически шанс бъде пропуснат това ще бъде равносилно на окончателен национален погром. Готово ли е българското ръководство да отговори на повелята на времето? Има ли сили, воля, целеустременост и способност да откликне на вьжделенията на българите в страната и извън нея, да отстои националните интереси? В името на тази цел то трябва да осъзнае необходимостта от критичен анализ на досегашните ни външнополитически ходове, от скъсване с вкоренени в миналото стари догми, от анализ и преоценка на новите си практики и от изработване на цялостна стратегия за бъдещето и съдбата на сънародниците ни в балканския регион. За да бъдат нормализирани българо-македонските отношения, а българите от Западните Балкани да бъдат приобщени към българската нация, външната ни политика трябва да изхожда от някои основни принципни пожелания. Първото от тях се отнася до т.нар. "македонска нация". В нашите управленски среди битува мнението,че тя е формирана и този процес едва ли не вече е приключил. Подобна констатация е по-скоро безкритично привнасяне на социалната скопско-белградска политическа оценка отколкото да е обективно отражение на етнонационалните процеси във Вардарска Македония. Доказателство за това са хилядите македонски граждани които се самоопределят като българи и непрекъснато увеличаващият се брой на лицата, желаещи да получат българско гражданство. Да не забравяме репресираните в края на Втората световна война над 20 хиляди вардарци заради българското им самосъзнание [1], както и закодираното национално само чувствие в техните потомци. В този потенциален пробългарски резерв са и 17-те хиляди преселници от Егейска Македония, които бягайки от гръцкия терор през 1943-1945 г.се подслониха на българска земя, но бяха пропъдени в титова Македония. Желанието им да се завърнат в майка България бе удавено в репресиите на югославските власти [2]. Във Вардарска Македония се заселиха и около 15 хиляди наши сънародници, бивши "гръцки политемигранти" от Гражданската война, повечето от които желаеха да се прехвърлят от другите източноевропейски страни в България [3]. Вторият основен принцип, който трябва да залегне във външнополитическата линия на България е тя да разчита главно на собствените си възможности и ресурси и последователно да отстоява националните интереси без да ги обвързва фатално с тези на други държави. Геополитическото положение на страната и нейната стабилизираща роля на Балканите са недостатъчно използван резерв в отстояване на българските интереси, включително и пред водещите ни съюзници и партньори. Тук е мястото да се отбележи, че да се залага на релевантността на Гърция към проблемите на добросъседските отношения между България и Р Македония в контекста на разширяването на ЕС и НАТО в Западните Балкани е не само илюзия, но и дълбоко погрешна постановка. Ако общата българо-гръцка платформа за несъществуването на "македонско малцинство" в Гърция и България беше плодоносна от времето на Живков-Караманлис, след 1989 г. тя вече не съществува. Гръцките интереси продиктуваха създаването на проскопската македонистка партия "Ураниос токсо /"Вино жито"/, която дори се превърна в ревностен международен защитник на ОМО „Илинден” [4]. Едва ли Атина би подкрепила безрезервно София за правото на македонските граждани да се самоопределят като българи, за усилията и срещу историческите фалшификации и в нейните амбиции за добросъседство със Скопие. Това би могло да и създаде вътрешни проблеми с разбуждане и активиране на българската национална идея в Егейска Македония [5]. Третият основополагащ и особено важен принцип, който трябва да залегне в дейността ни за подобряване на отношенията със Скопие и за приобщаване на сънародниците ни от Повардарието към българската нация, е съчетаването на външнополитическите усилия с тези в самата Р Македония. За съжаление в управляващите ни няма дори и податки за подобни намерения, а камо ли да има някаква стратегия. Българомислещите в западната ни съседка очакват братската ръка на България, но точно тук властимащите остават в плетеницата на колебанието, суетенето, боязанта, на импровизацията и на неизбистрената перспектива. Това може да се подкрепи с редица факти. Достатъчно е да припомним нашата пасивност към разтуреното пробългарско гражданско сдружение "Радко". В София и до ден-днешен остава безучастна към съдбата на местни интелектуалци, които са преследвани и заради куража им да се противопоставят на македонизма. Тя остава няма когато трябва да подкрепи дръзналите да открехнат истината за формирането на "македонската нация" и на "литературния македонски език". Докато днес Р Македония е залята от сръбски вестници, списания и сръбски електронни програми до нея не достига нито един български вестник и нито една сериозна телевизионна програма. Крайно време е българските представители в Скопие да намерят действения път към самоопределящите се като българи, към придобилите бьлгарско гражданство и младежите, завършили образованието си у нас към всички онези, които в миналото или настоящето са свързани с общобългарската кауза. Там обаче са нужни професионалисти, а не политически поставеници каквато е досегашната практика. Външнополитическите ни експерти трябва да са наясно, че в голяма степен Р Македония е ключът за приобщаване на сънародниците ни от Албания, Мала Преспа и Голо бърдо от Косово и Егейска Македония. Като своеобразни "скачени съдове" съдбата на всеки един от тях ще зависи от другите, което означава, че е невъзможно проблемът де не се решава в неговата цялост. Не бива да се пропуска, че поради нашата пасивност македонизмът вече е пуснел своите пипала в тези области. В тази връзка крайно време е държавните ни мъже да се окуражат и да се освободят от удобната, битуваща и до днес следвоенна политическа догма, че в гръцката част на Македония няма българи. Тази дълбоко невярна политическа теза отпреди 1989 г. повече не може да крие живеещите в тази област 200 хиляди гръцки граждани от български народностен произход. Ако не положим успешни усилия да бъдат приложени и за тях евростандартите за човешки права това ще постави под въпрос намеренията, както спрямо Р Македония, така и за приобщаване на българите от Западните Балкани. Проблемът за нормализиране на отношенията ни с Р Македония има и друг ракурс, който не трябва да се подминава. Ако скопските власти приемат исканията за вграждане в общоевропейския процес като прекратят преследването на своите граждани, самоопределящи се за българи, преустановят фалшифицирането на историята и медийната антибългарска кампания, възстановят българските елементи на паметниците на културата и отдадат заслуженото на нашите воини, оставили костите си в македонската земя, това обективно би довело до изпразване на "македонската нация" и "литературния македонски език" от тяхната македонистка същност. Тогава Р Македония ще има само два пътя - да се развива като държава и на македонските българи или да се изправи пред неизвестното бъдеще, включително и пред разпад, както чертае бившият македонски премиер Любчо Георгиевски. Днес, когато удря 12-я час, доброжелателната ни политика към Р Македония трябва да бъде изчистена от импровизацията и хазартността, да бъде тясно обвързана с очакваната от нея промяна.. Повече място за романтични експерименти няма. В основата на диалога трябва неотклонно да залегне прагматизмът и реципрочността в името на всички българи.
1. Църнушанов, К. Многократни изяви на националното самоопределение на македонските българи. С., 1992, 221-243; Македония, история и политическа съдба.Т.3,С.,1998, с. 9-108; Даскалов, Г. Между реваншизма на Атина, македонизма на Белград и нихилизма на София.С., 2007, 94-125.
2. Даскалов, Г. Между реваншизма на Атина..., 94-126.
3. Пак там, 154-309.
4. Тюлеков, Д. Политическият мит за “македонско малцинство” в България. Благоевград, 2007, с.119. 5. За възраждането на българската национална идея в Егейска Македония в периода 1939-1944 г.вж.по-подробно: Даскалов, Г. Участта на българите в Егейска Македония 1936-1946. С. ,1999, 1-118, 141-154, 375-560.
6. Даскалов, Г. Българите в Егейска Македония - мит или реалност.С., 1996, 268-269. Георги Даскалов

http://www.makedonskatribuna.com./NovaPolitika55.htm


Тагове:   политика,   Македония,   нова,


Гласувай:
0
0



1. анонимен - Идиотизам
31.05.2009 03:16
Вака концизно подредени и смислено набројани сите ваши Татаро-Блгарски коњоопашести сонови не се за потценување,напротив,со нив треба внимателно да се постапи.
цитирай
2. анонимен - nRPWrGTaGoJxHEAWdK
03.07.2011 20:41
This info is the catВ’s paamjas!
цитирай
3. анонимен - iGhCIyyDYLppNVtE
04.07.2011 10:28
4mnJM4 <a href="http://fyrckcdazsiq.com/">fyrckcdazsiq</a>
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bugarash
Категория: Други
Прочетен: 1310191
Постинги: 190
Коментари: 1089
Гласове: 1972
Архив