Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
12.06.2008 16:51 - Панде Ефтимов: Българските войници са погребвани в македонските села, защото са се били за своя земя, на своя земя
Автор: bugarash Категория: Други   
Прочетен: 4368 Коментари: 3 Гласове:
0



 
imageПанде Ефтимов в роден на 15 март 1933 г. в село Претор, Преспанско, Македония. Завършва филологически факултет в Скопие. Бил е учител и журналист във в. Народна просвета" - Скопие. Агенция “Фокус” разговаря с Панде Ефтимов за българските военни гробища в Македония, за битките и за героите през миналия век. "Българските войници са погребвани в дворовете на църквите на македонските села, защото са се били за своя земя, на своя земя", казва Панде Ефтимов.


Фокус: Колко са българските гробища в Македония?
Панде Ефтимов: На територията на днешна Република Македония, започвайки от албанските планини, минавайки през Охридското езеро, Преспанското езеро, Галичица, Пелагония, Каймакчалан, Дойран, планина Беласица, до Орфанския залив, Българската армия воюваше с целия свят. Българската армия, борейки се на своя територия, за своя територия, се сражаваше с една силна армия, която наброяваше повече войници, отколкото първоначално се смяташе, че ще включва. От двете страни на границата по време на Първата световна война на македонския фронт воюваха общо 1,2 милиона войници. Представете си – Българската армия, която се бореше там. В състава на българо-германската армия тогава на този фронт доминираха българските войници – около 90 - 92 на сто от военния състав бяха българи. Около 10 – 12 на сто, техническата част, която осигуряваше армията, беше германска.
Българските войници се намираха на своя родна земя. В състава на Българската армия около 12 на сто от войниците бяха родом от онези краища на сегашна Вардарска Македония. Българските генерали са били през цялото време с войниците си. Генералите, офицерите и подофицерите в състава на армията никога не се деляха от войниците. Резултатът беше, че тази армия, съставена от българските орачи, българските търговци, българските интелектуалци, съзнаваше своята бойна сила. Като резултат от тази невероятна сплотеност, започвайки от Освободителните войни в българската история – през 1878 година, през Сръбско-българската война през 1885 година, през Балканските войни, Българската армия беше много единна, а българската войска беше много калена.
Какво се случваше в тази кървава борба? Българите не отстъпваха от своите окопи. Един сръбски историк, Опачич, казва, че българите са се окопали в земята така, като че ли ще воюват сто години! Този голям сръбски историк, Опачич, написа четири книги за този случай. Това е много важно признание, защото се дава от другата страна, от други хора, от онези, които воюваха против Българската армия.
На територията на Македония има над 400 гробища на български войници. Но има неща, които българите трябва да знаят: българските военни гробища често пъти се намират в селските гробища, за разлика от другите. Това е така, защото българите са погребвани и от цивилни свещеници, и от военни свещеници. На второ място, защото народът ги погребва затова, защото те са наши войници. Но има и нещо друго – и сърбите са православни, и русите, които се борят срещу българите, също са православни. Но само българските военни гробища са в селските гробища. Тази характеристика е много изразителна.
Трагедията днес на българските военни гробища днес се състои в следното. Станаха 90 години от завършването на Първата световна война. През цялото това време те не са нито поддържани, нито обновявани. По време на войните самите останали живи войници са издигнали паметници на своите убити офицери и другари. Но с времето повечето от тях са заличени и днес много малко могат вече да бъдат намерени. С времето някои от паметниците са изравнени със земята. А една част от тях бяха поругани и унищожени и от безбожна чужда ръка. Такъв например е паметникът на полк. Каварналиев край Дойран. Такива са и гробищата на българските офицери край Преспа, при църквата „Свети Георги”. Там гробищата бяха унищожени точно така, което ви казах – от безбожна, поганска ръка. На други места пък гробищата са запазени, но за съжаление – селата са изселени и няма кой да ги поддържа.
Българските гробища могат да бъдат разделени на няколко вида. Едните – гробища са тези, които се намират в дворовете на самите църкви, в манастирски комплекси. Другите - гробища, които се намират на бойното поле. Причините за това са различни, например – голям брой жертви, висока температура или обратното – много ниска температура и др. Тогава войниците са погребвани там, където са загинали. Такъв е случаят в Галичица, където 50-и български полк унищожава две дивизии. Това граничи малко с фантазията, но е истина – един полк унищожава две дивизии. От полка живи остават една много малка част. Гробовете на останалите, които загиват в сраженията там, днес са изравнени със земята. И никой не може да ви ги покаже къде са, освен нас, които знаем мястото.
Въобще – българските гробища са унищожени и затова има още примери. В църквата „Свети Георги” в Струга е бил гробът на капитан Бърдаров, убит на Мокра планина, и после пренесен в двора на църквата в Струга. Жителите на града и жените от Струга са палели на неговия гроб по 2000 свещи. Повече, отколкото на всеки друг гроб! Свещите били толкова много, че не можели да горят, ставали на един огромен куп, и така горели. Сърбите не можели да търпят това и затова са вдигнали костите му оттам. Днес не се знае къде е гробът му. Такива случаи има и на много други места.
Такъв случай е и гробът на полк. Борис Дрангов, който днес е на градските гробища, такива са случаите и на други места. Някои са нарочно унищожени, някои са заличени от времето, някои са забравени... Но положението на българските гробища не е розово. Затова защото досега нито Царство България, нито социалистическа България, нито сегашна България, им обръща внимание. В последните години като резултат на сериозния ангажимент на посланиците на Република България в Скопие Ангел Димитров и Михо Михов, беше постигнат някакъв напредък. Затова съдейства и сериозният ангажимент на проф. Божидар Димитров. Напълно са обновени гробищата на Ново село, Струмишко, където има погребани 71 български войници. Укрепени и почистени са гробищата в село Цапари в двора на църквата, както и войнишките гробища на левия бряг на реката.
На други места гробищата се знаят къде са, но са заличени от времето. Миналата година близо до Градско, в с. Долно Чичево бе реставрирана гробницата на 252 български войници, загинали през Първата световна война, 1916 г. Този монумент наистина е едно невероятно свидетелство за българското геройство.
Мисля, че сегашната генерация български историци, български интелектуалци, българи, които наистина са заинтересовани за запазването на онова, което се нарича българска история, ще направят много, за да бъдат възстановени българските гробища. Бих изтъкнал ангажиментът на ген. Михо Михов, посланикът на Република България, и на полк. Марин, които наистина са ангажирани за възстановяването на българските гробища, както и за отбелязването на отделни годишнини и посвещения на гробовете. Направен беше и филм на СКАТ по сценарий на Божидар Димитров, направен беше и филм на Военния канал. Но трябва много да се работи, за да не се забрави всичко това. За да може поколенията да знаят, че българският войник се е борил в своята земя, за своята земя! И е побеждавал затова, защото не се е борил на чужда територия.
Фокус: Кои са най-големите битки?
Панде Ефтимов: Имаме няколко епопеи, няколко големи Шипки като Шипка! Борбата при Дойран е свръхчовешка. Още – борбата на Червената стена, над Цапари, Битолско, където са две дивизии, едната – Бдинската. Друга битка – при Каймакчалан, на завоя на Черна заслужава специално внимание. На Галичица, мястото Томорос, където 50-и полк унищожава две дивизии. Това не са измислици или фантазии, това са истински факти. Българите не са ходили с бели ръкави на бойното поле, ходили са така, както са живеели в селата – груби селяни, работници, които са знаели да спят и върху камъните и са можели да гладуват. Но са знаели и да се борят. Поради тези причини, поради силното командване и доверието, което е съществувало между войниците и офицерите, победата винаги е била на тяхна страна.
Ще се върна на сръбския историк – Опачич. Той има и една такава мисъл: „Само пряко мъртъв български войник може да се мине”. Това е достатъчна илюстрация. Може би – ако го казваха самите българи от България, би било преувеличено, но това е реалността, истинската реалност.
За Първата световна война в Македония има цял цикъл песни, които и днес се пеят. Те може да се публикуват, може да се намерят подобни песни в българския фолклор. Може да се излъчват по българските радиа и телевизии. Да се помни това. Да се посетят тези места от нашите екскурзианти, които пътуват в Македония, а не да ходят на туризъм само в Охрид. Да посетят и тези места, да посетят българските войници. Ако няма къде да намерят техните гробища, да посетят гробищата, да видят къде лежат френските войници. Като се запитат - кой ги уби тези френски войници, ще си отговорят – този, който е имал сили да се бори с целия свят. В Македония днес са подредени френските гробища, английските гробища край Битоля, край Скопие. Още – гръцките гробища, сръбските гробища... И никъде няма поддържани български гробища. Но нека българите да посетят чуждите гробища и да видят – кой ги уби всички тези войници.
Фокус: Какво знаете за битката при Червената стена?
Панде Ефтимов: Червената стена е един висок рид от Преспанското езеро и Пелагония на планина Баба. Той е продължение на връх Пелистер, 2601 м надморска височина. На Червената стена воюва Бдинската или Видинската дивизия със средище на 15 км по-далеч. Бдинците са се окопали в камъка. Кървавата битка се води на Червената стена, на повече от 2000 м надморска височина. Българите имат позиция на една височина, такава е била българската тактика. Някои историци, които не знаят добре география, обвиняват българските генерали за това, че са избрали такова стратегическо положение и място. Но българската слава е в следното: българските войници са се окопали в земята на Червената стена, а французите настъпват по височината. Докато се изкачват, не пуква нито един изстрел. Българите не стрелят нито веднъж. Когато французите съвсем ги доближават, те са страшно уморени защото са се изкачили на над 2000 м надморска височина! Те са били вече толкова уморени, че българите са можели със сигурност да надделеят над тях и така й става. Втората дивизия, която ги напада, е един гръцки полк от около 1000 души. От тях остават живи само седем души. Не съм им виновен на гърците, че са мислили, че отиват на сватба! Българите са си бранили земята, а гърците са били окупатори в тази земя.
Епопеята на Червената стена наистина заслужава голямо внимание. Такова, каквото заслужва битката на Преспанското езеро. На Преспанското езеро е бил 52-ият полк, разположен в манастира „Света Богородица” в село Сливница. И днес бункерите са цели, здрави са; и днес наблюдателният пост е здрав, независимо, че са минали повече от 90 години!
Искам да кажа следното: българите никога не биха се провалили, ако политиците по това време наистина бяха на необходимото ниво! Българската армия е била непобедима. Но българите не са имали политици, които наистина да овладеят земята. Имали са воини, имали са генерали, имали са офицери, които заслужават най-голямо внимание. И днес тези личности заслужават да бъдат поставени на пиедестал, да не бъдат забравени.
Фокус: Разкажете ни за себе си. Защо сте лежал в затвора?
Панде Ефтимов: Произхождам от старо семейство, познато в историята като възрожденци, революционери, свещеници. Ако искате – да се върнем още по-далеч, дали е истина, не знам, но има колективна памет и колективно предание – потеклото ни е от много стар род. В моето семейство, откакто се помнят, имало образовани люде, но е имало и люде, които са обработвали земя. Родът ми е бил практичен, разпръснат на много места. Държали са по-голямо богатство в Цариград, но с времето са го изгубили и са се установили в Преспа. Аз съм роден в Преспа. Връщам се на моето време. Моето семейство има и трагична, и славна история. Всички мъже са убивани. Дали от турците, дали от сърбите, дали от гърците и така... В семейството ми никой от нас нямаше дядовци. Всички сме без дядовци, дядовците са убивани преди внуците да се родим. Моят дядо не е имал дядо, моята майка не е имала дядо, и аз нямах дядо. Сега за пръв път моите внуци имат дядо. Защо е така? Затова, защото, както е казал поетът – „не търпи майчино огнище някой да го тъпче”. В моето семейство винаги се е говорило за революция, за борба, за отпор, пееха са такива песни. Най-много затова се говореше, по-малко за други работи. Въпреки че, моите родители бяха по професия овощари, пчелари... това им бяха основните занимания. Но моят род преживя трагедията винаги да се учим на най-лошото. Моят татко – в затвора, брат ми – в затвора, вуйчо ми – в затвора, братовчед ми – в затвора. Всичките – в затвора, накрая – и аз в затвора. Затова, защото ние не сме свикнали да навеждаме глава. Знаете онази българска песен, може би: „Касапинът коли най-кротките крави, а дивите вълци са живи и здрави...”. Е ние не навеждахме глава, но и никой не успя да ни покори. Ние си останахме такива, каквито бяхме дошли на света, ние не можехме да вдигнем един пръст против България... Ние сме едно и също. Друго е историята и след `44-а година - се започна: историята ще я правим по-инаква и така нататък... Но ние не сме имали страх да кажем – да бъдем заедно. По тези причини по затворите бях и аз. Това беше свещено право – да си браним татковината, историята, миналото да си браним... Затова затворите в Македония бяха пълни. Нямаше място в затворите на Македония. Имаше една плеяда от личности – свещеници, лекари, агрономи, учители, които лежаха по затворите. Един Добър дел е избит, няма го. Избити бяха. От Добър дел останаха единици. Една голяма част напуснаха и емигрираха, за да си спасят главите. Като резултат от това – днес Македония е празна. Например – вземете моята Преспа – изселена е. Емигрантите бягаха през границата, прави, криви – бягаха. Затова защото не бяха сигурни в мястото, в което ще живеят. Това е след `44 година – чак до вчера... докато сърбокомунистите владееха. Защото тази Сърбославия, или тази Югославия направи един духовен геноцид над македонския народ. На другите места в Югославия, една Хърватия, или една Словения, тя имаше по-друга концепция за живеене, докато Македония беше направена една експериментална страна на Комунистическата партия, на човека с белите наръкавници, Тито. Ако наистина тези хора бяха такива, за каквито се представяха, тогава трябваше отношението към всички хора да бъде еднакво, и към македонците също, както словенците, хърватите, сърбите. Защо задължително тук се учеше сръбски език, а в Сърбия не се учеше македонски език, нито в Словения? Ако някой иска да създава единство и братство, и разбиране между народите, то трябва да има равенство, да има система „дай – дам”. Това не се случи. По тази причина край нас всичко беше объркано. Ние не можехме да заемем държавна служба, ако все пак заемем такава, сме под постоянен контрол. Държавната сигурност беше подала ръка на сърбите, сърбоманите, власите и други такива, които създаваха от Македония една съвременна колония, от която имаха материални приходи. По тези причини в Македония се създаде една страшна обстановка, едно недоверие, едно отчуждение. По-нататък – имаше и професионален антагонизъм, между отделни личности, между хората и номенклатурата, които не можеха да търпят нито един човек, който е по-паметен, или по-кадърен... Затова неспособният винаги беше господар, а способните го хранеха с материали, суровини и т.н. По тези причини преминахме най-хубавите си години в затворите. Затворите не са нещо благородно, не са нещо кой знае какво... Затворите са мъчилища. В социалистическите години, говоря за социалистическите затвори, в това число – мисля, че говоря и за социалистическите затвори в България, направиха един конгломерат от всички най-големи злосторства в историята на света, за да ги употребяват срещу собствените си хора. Да скършат човек, да скършат неговото семейство, да го смачкат не само човека като човек, който се намира зад решетките на затворите, но и неговото семейство, които са бащи, майки и т.н. По тези причини днес ние с недоверие гледаме към всички неща... И днес има неразкрити много убийства... Ние нямаме обявяване публично на шпионите, на доносниците, на ченгетата, това, което направиха и България, и Унгария, и Чехия. У нас за това се мълчи, наговарят се, пазарят се между себе си... Затова все още Добър дел го владеят точно сърбокомунистите или – възпитаниците на тази система. Не може на едно магаре днес да му сложите седло и магарето да стане кон. Така е и с тези, които служеха на този комунизъм, служеха жестоко на този комунизъм против интересите на рода си. Те ще останат родоотстъпници, нищо друго. Затова в Македония все още не е извършена денационализацията. В Македония не са реабилитирани хората, пострадали от режима. При нас още не се знае – кой е крив, кой е прав. Все още не се знае, а са минали 19 години самостоятелност на Македония.
Едва написаха няколко книги за осъдените за Македония. Стоян Ристевски от Охрид написа книга за осъдените за Македония, Евтим Гашев написа нещо... Но нещата не са добре осветени. Сега сериозно се занимават и вече някои историци в Македония, но ние нямаме един комплексен преглед на всички тези жертви, които са загинали. Защото, представете си, това, което беше в България, беше и тук. Разлика няма да намерите, защото това беше една и съща рецепта. `44 - `45 година в България се убиваше, убиваше се и тук. Ние все още имаме неразкрити гробища, каквито имаше и в България. Ние например в Преспанското езеро при изграждането на пътищата, на летовището – знаем, че са загинали стотици люде, за които днес няма гроб. Тези люде все едно, че са били безименни, когато са убивани. Господ ги е вземал горе. `44-а година пак така в Преспа, за нея говоря, в Преспа е извършено масово убийство на много личности, не само от нея, но и от Охридско, Стружко, от Пелагония, от Тиквеш... Някъде между 250 и 350 души, бройката не я знаем. Те са убити на острова Голем град в Преспанското езеро. Днес за тях няма гроб, няма податки... нищо не е написано, мълчи се... И няма гроб за тях. Затова, защото злосторниците са между нас. Живи са! Ако не те, техните синове и внуци, които в тази земя изпиха кръвта на народа. Злосторниците не остаряват никога.
Фокус: Познавахте ли войводата Кръстьо Ресенски?
Панде Ефтимов: Кръсте Трайков беше роден в село Крусие, Преспанско. Те бяха двама братя, и двамата войводи. Йонче или Иван Трайков, загинал 1905 г. в село Кривене заедно с Геле Войвода. А Кръсте Трайков умря `43 или `44 година. Живееше в Ресен. Пазя негова оригинална фотография. Неговият син б.ред. на Кръсте Трайков) – Борис през 1944 година е убит на остров Голем град в Преспанското езеро. И днес гроб няма. Този човек, Кръсте, заслужава внимание по следните причини. Той навремето беше войвода на целия този район. В състава на неговата чета навремето беше Спиро Олчев, в състава беше братовчедът на Пейо Яворов - Крачолов. Тези борби са познати в хода на Илинденското въстание.
Моят дядо, на когото аз нося името – Панде, е ученик на Дамян Груев, от Битолската гимназия. Когато трябва да продължи образованието си в Солунската гимназия, Дамян Груев му казал: „Остани, върни се. Войводата е много способен, но не е много писмен. Да му бъдеш секретар” (така, както политически комисар, както са му викали в комунизма). И той се връща, оставя образованието си и след това участва във всички войни, във всички борби. По нареждане на Даме Груев - формира българска екзархистка семинария за подготовка на свещеници. За два курса, да го наречем, са подготвили над 80 свещеници за всички гъркомански села, където не е имало български свещеници. Избирали са ги по това – да бъдат здрави, хубави, умни мъже, интелигентни, да бъдат женени, преди да бъдат запопени. Трябвали са им, за да вършат сериозна мисия. Това се случва в същия манастир, където е било седалището на 52-ия полк на Бдинската армия, по-късно. Седем години е бил по планините Панде. Нямал е време да се ожени. По време на Хюриета турците го затварят и лежи в турски затвор до 1912 година, тогава от затвор го освобождават сърбите. След като е освободен от сърбите, се включва в Българската армия, воюва в Балканските войни, воюва в Първата световна война. По време на Дойранската операция е в състава на ген. Нерезов и ген. Вазов в тила. Панде е един от войниците, които пренасят плочата на цар Самуил от село Герман в София (това е друга история).
През 1918 година – населението го избира за кмет. Девет години е кмет. През 1927 година, 22 срещу 23 март, сърбите го убиват на Преспанското езеро. По това време е предвидено в Битолската област да бъдат избити 250 люде. После започва големия процес в Ресен – против Асен Татарчев и другите. Сърбите правят едно огромно масово убийство и унищожават тези личности, които наистина са заслужавали внимание.
Нека се върна малко назад – през 1913 година се включва в Охридското въстание, воюват против сърбите. Сърбите това няма да го забравят, пращат една голяма дивизия, много са избягали към Албания. Но целият интелектуален елит, който е бил тогава, онези, които са знаели да обичат родината, да се борят за нея, да й помагат – практически бяха унищожени. Един Добър дел беше изселен в България, а голямата част от него – убити. Това е тъжната история на нашите люде, тъжната история на този народ. Пак да се върна в Преспа, споменавайки го Кръсте Трайков. Трагична история, там Македония е поделена сама със себе си. Единият дял е под Гърция, другият дял е под Албания. Девет села днес са под Албания, където не живее нищо друго, освен наше население! А от друга страна е островът Свети Ахил, където е била столицата на Самуил... която е в Гърция. Онази част, която остана в Македония, сега е разселена, а мястото е било с многобройни църкви, манастири... от 1191 година. Ако искате – там са били едни от първите фрески на Свети Кирил и Методий. На които е пишело: 1191 година, агиос Кирилос ди даскало вулгарон, агиос Методиос ди даскало вулгарон... Преведено: Свети Кирил, учител Български, и Свети Методий, учител Български. И днес ще го намерите. В Слимнишкия манастир, Преспанския манастир в село Слимница, „Света Богородица”, светите седмочисленици са наредени там и всички презимена, които са написани, са както си трябва: „Петров”, „Стойков”, „Марков”... В Македония имаме и презиме –ски, така, както има и в България, но в Преспа може би съм единствен, който остана с име на –ов – Панде Ефтимов. Все едно – и в България има на –ов, има на –ски – това е богатството на един народ. Това е голямото богатство на един народ. Всички да носят едно – това е грубо. Човек е различен, разбиранията са различни, това е богатство.

Денка КАЦАРСКА

Агенция “Фокус” припомня:
***
Капитан Христо Бърдаров (1891-1917), родом от Разград , командир на първа картечна рота от ХIХ шуменски полк.. През Първата световна война полкът му защитава три години Охрид от позициите си на планината Мокра. Загива на 19 октомври 1917 г. Погребан е в църковния двор в Струга. Властите на комунистическа Югославия разрушават паметника му..
***
Планината Галичица е разположена в югозападната част на Република Македония и в Източна Албания, която се издига като хребет между Охридското и Преспанското езера. На брега на Охридското езеро се намира манастирът „Свети Наум“, основан в 905 г. от Наум Преславски.
По време на Първата световна война през планината Галичица минава фронтовата линия. И до днес на някои места в планината са запазени следи от позициите на българската армия, отбранявала района през 1916 - 1918 г., а един от главните върхове носи името „Бугарска чука”.
***
Кръстьо Трайков (Ресенски) - роден през 1875 г. в с. Круше, Ресенско. Участва в Илинденско-Преображенското въстание като четник в Охридско. След въстанието до Балканските войни действа Ресенско. Умира през 1942 г. в Ресен.


http://www.focus-news.net/?id=f9347



Гласувай:
0



1. karavelov - Един истински българин!!! Поклон ...
12.06.2008 22:25
Един истински българин!!! Поклон пред българщината на този човек!!!
цитирай
2. jesusbg - и мой много личен приятел
22.06.2008 00:24
и мой много личен приятел
цитирай
3. анонимен - Признавам,четивото много ме развълнува
25.06.2008 19:19
Колко български мъченици има в тази многострадална земя!Ние, от стара България сме длъжници на тези достойни българи от Македония,като Панде Ефтимов.Поклон!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bugarash
Категория: Други
Прочетен: 2185605
Постинги: 190
Коментари: 1089
Гласове: 1975
Архив