Постинг
21.10.2011 00:19 -
ИСТИНАТА ЗА БОРИС - ПОКРЪСТИТЕЛЯ НА БЪЛГАРИЯ
Автор: allvin
Категория: История
Прочетен: 5165 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 05.07.2012 17:48
Прочетен: 5165 Коментари: 2 Гласове:
6
Последна промяна: 05.07.2012 17:48
Художник, богослов, историк изследовател, публицист, общественик – трудно е да се намери най-точното определение за ГЕОРГИ ТОДОРОВ. Неведнъж и дваж негови статии и начинания са разбунвали духовете – изследванията му за Зографската св. Обител на Атон, дейността му за съхраняване и възраждане на Софийската Мала Света Гора, борбата му срещу новоезическата „статуя на св. София” в центъра на столицата. Последните му изследвания разобличават дълбоко вкоренения, но исторически неверен и дълбоко подвеждащ мит за избиването на 52-та болярски рода от св. Княз Борис и произтичащите от него заблуди – за „покръстването на българския народ с насилие” и за „противобългарската същност на християнството”.
ГЕОРГИ ТОДОРОВ, богослов:
МИТЪТ за избитите родове е хула срещу ПОКРЪСТИТЕЛЯ
- Георги, защо според теб България е все още неблагодарен длъжник на своя Покръстител?
Преди няколко години при телевизионната класация на великите българи Покръстителят беше поставен след богоизмамника и себеизмамника Петър Дънов. Това, разбира се, е признак за духовно помрачение. Но то е следствие и от голямата клевета, която лежи върху св. Борис. В анкетите тогава всички казваха: „Велики са заслугите му. Но...” Като кажеш „покръстител”, веднага следва „изклал” – 52 болярски рода, хиляди невинни хора. Затова и го славим някак си с половин уста. Клеветата за избиването на болярските родове трови общественото ни съзнание от 1875 г. до нашидни и като злокачествен тумор пръска своите митове-разсейки.
- А каква е истината?
- Цели 1000 години летописите и хрониките предават събитията около болярския бунт точно както са описани в първоизворите. Болярите от десетте комитата въстават срещу своя княз, за да го свалят от престола, защото се е отрекъл от Тангра и приемайки Христос, им бил дал „лош закон”. Войските на бунтовниците обсаждат двореца в Плиска, където князът е изненадан само с 48 души. Но вместо да избяга през някой подземен тунел или да размаха меча и да загине геройски, той прави нещо нечувано – излиза с кръста в ръка срещу въоръжените цареубийци. И става нещо още по-нечувано – те замръзват като парализирани, цялото им войнство. Бунтът е потушен мигновено и напълно. Господ прави велико чудо. И го прави, защото Борис предоставя Нему решението. Князът вижда, че срещу тия хиляди настървени бунтовници, които са си сложили главата в торбата, не може да стори нищо със свои сили. И тръгва срещу тях със силата на Кръста. С вярата, че Бог няма да го остави, няма да допусне поругаване на това велико дело – покръстване на българите.
Така и става. Тази случка във всички хроники се изтъква като велика победа на Кръста. В един средновековен сръбски месецослов за датата 28 март е отбелязано: „И победа кнеза бугарскаа. Михаила. Еда бе сборь нань Кроста ради.” Следователно това събитие се е чествало като църковен празник – близо четири века и половина по-късно. И то в Сърбия!
- Излиза, че ние сме изгубили един голям български духовен празник…
- Който може да влезе и във вселенския православен календар. Божието чудо, чрез което св. Борис побеждава богоборците, е съизмеримо с победата на св. Цар Константин Велики, който все пак надвива противника с оръжие в ръка – кръстът е само знак върху щитовете. А в нашия случай дори битка няма – войската на противника е буквално парализирана от Божията сила. Това е станало най-вероятно на 28 март 866 г.
- А как стоят нещата с „избитите 52 болярски рода”?
- Първоизворите недвусмислено сочат, че св. Борис амнистира простия народ, повел се по водачите на бунта, както и низшите боили. Екзекутира само великите боили – водачите на бунта, заедно с пълнолетните им синове. Числото 52 е общият брой на екзекутираните и той е акуратно посочен в Бертинските летописи, чийто автор е съвременник на събитието. Водачите на бунта са виновни в държавна измяна, опит за въоръжен преврат и цареубийство – законът е задължавал владетеля да ги екзекутира. Премахването на синовете им е сторено по държавническа целесъобразност – дългът на кръвта изисква от тях да отмъстят за бащите си и тогава кръвопролитията не биха имали край. Затова както тогавашните, така и по-късните средновековни летописци и историци – без изключение – не само че никъде не укоряват българския цар, но дори хвалят великодушието му. Укорява се сам той като християнин и сам повдига въпроса за своя грях в запитване до папа Николай І. Никой и нищо не го кара да се самообвинява, при това по-най-официален начин, освен християнската му съвест. Но става дума само за екзекуцията на великите боили и на синовете им. Никъде и никога в течение на хиляда години дума не става за родове, жени, деца и т.н.
- Е, откъде тогава тръгва тоя мит, с който всички сме отраснали?
- От неточния превод на една дума в „Отговорите на папа Николай І”. Сбърканата думичка е proles. Нейното първо значение от латински е „потомък, син” – според тогавашния светоглед само синът е потомък. Коментирайки деянието на св. Борис, папата уточнява кой е бил екзекутиран – всичките първенци и велможи cum omne prole sua, т.е. „с всичките им синове”. Второто значение на думата е „род”, в смисъл на „потомство” – това, което е произлезло от един човек, а не всички негови роднини. Но ако се каже „бяха убити 52 рода”, всеки си представя братя, сестри, чичовци, лели, братовчеди и т.н. А ако се каже „потомци”, се разбират само синовете, защото дъщерите в 9 век не са смятани за потомци. В същия тоя текст папа Николай, за да обясни греха на Борис, многократно цитира примери и пасажи от Библията, в които думите „баща” и „син” са употребени 12 пъти – в смисъл, че синовете не отговарят за вината на бащите си. Ако папата беше споменал поне веднъж брат, жена, дъщеря, братовчед и т.н., би имало някакво съмнение, но не – текстът е абсолютно недвусмислен.
- Кому дължим неточния превод, от който започва всичко?
- На Константин Иречек. Преразказвайки събитието в своята „История на българите”, той коректно посочва, че са наказани със смърт 52-ма души. Но прибавя от себе си, че боилите били екзекутирани „с техните жени и деца”. Нещо, което липсва в първоизточника – там се казва „с техните потомци, т.е. синове”. На всичко отгоре Иречек добавя изцяло от себе си и изречението: „Цели родове били изтребени”. И% веднага прави коментар на собствената си измишльотина – тая постъпка била недостойна з един християнски цар. За читателя, естествено, акцентът остава тъкмо върху това – целите родове изклани, срам за недостойния християнски цар. Така Иречек си позволява да изрече първата хула срещу св. Борис – цяло хилядолетие в нито един извор няма лоша дума за него. Напротив – и източните, и западните летописци му се възхищават и го възхваляват, а във Франция, Германия и Австрия даже се играят пиеси за него.
- Умишлено ли прави Иречек всичко това?
- Приемаме, че не, макар че има сериозни аргументи за обратното. Когато пише своята знаменита „История на българите”, той е още 19-годишен – това е неговата дисертация, първият му сериозен труд. Нормално е да предположим, че е имал научен ръководител, че някой му е помагал. Чехи, участвали в наши конгреси по българистика, от сърце се смеят на вярата ни в безкористната помощ, оказвана от техните сънародници на новоосвободена България. Това означава да подценим хитрата и опитна Австро-Унгарска империя и външната й политика, умението й да си използва кадрите. Наивници сме, ако мислим, че в младото ни Княжество току-така са се появили Иречек, Безеншек, братя Шкорпил и т.н. – само то любов към братята славяни. Всъщност славяните отдавна са проблем за империята и спрямо тях тя има натрупан огромен опит. Мнозинството от тях тепърва сглобяват своята история и сега е моментът да бъдат насочени в „правилната” посока. Така че можем да се запитаме дали научният ръководител на младия Иречек няма пръст в цялата тая работа.
- А каква е била „правилната” посока?
- Австро-унгарската политика на Балканите е била последователно против Православието. А тъкмо св. Борис повежда България по тоя път. Но има и още нещо. През 19 век в научните среди модата се диктува то рационализма, материализма и модернизма. Църквата и вярата все повече се приемат като отживелици, едва ли не като ретроградни и врагове на „прогреса”. Духът на времето се стреми да принизи и опетни всеки истински носител на Христовия дух, какъвто е нашият Покръстител. И сякаш същият лукав дух, някога подстрекавал боилите на бунт срещу него с клеветата, че им е дал „лош закон”, хилядолетие по-късно продължава клеветническото си дело с други средства.
Татяна МАЧКОВСКА
Следва: ЩЕ ПОПРАВИМ ЛИ ГРЕШКАТА НА ИРЕЧЕК?
в. Труд, бр. 42 / 19 октомври 2011 г.
Втора част:
Св. княз Борис Покръстител не е избил 52-та болярски рода, както ни учеха в часовете по история. Той е екзекутирал само водачите на бунта и пълнолетните им синове. Заблудата тръгва от 19-годишния Константин Иречек, който в книгата си „История на българите” не само неправилно превежда една ключова дума от „Писмата на папа Николай І”, но и прибавя свои измислени твърдения, несъществуващи в нито един източник. С мултиплицирането им политическата екзекуция, извършена нот св. Борис напълно в духа на обичайната държавна практика, се превръща в нещо по-лошо от Баташкото клане. Откритието принадлежи на богослова Георги Тодоров, който в миналия брой подробно изясни проблема. Днес продължаваме разговора си с него.
ГЕОРГИ ТОДОРОВ, богослов:
ДА СИ ВЪРНЕМ ЧУДОТО НА КРЪСТА!
- Добре, Иречек е сбъркал, случайно или не – защо обаче грешката му хваща такива здрави корени?
- Там е работата, че неговият труд „История на българите”, излязъл през 1875 г., има звездна съдба. Само след година-две територията, за която Иречек пише, става център на важен конфликт, в който са замесени интересите на Великите сили. Изведнъж тая непозната и никому неизвестна балканска страна става номер едно в медиите, привлича кореспонденти и политици от цял свят. Всеки иска да научи нещо повече, а единственото, което може да се прочете за България, е книгата на Иречек. Освен че излиза на чешки и на немски, книгата веднага е преведена на руски език и получава „летящ старт” като единствен меродавен труд по въпроса. Така Иречек става единственият световен авторитет по българската тема и неговата грешка за 52-та „рода” придобива съдбовно значение.
- А българските историци тепърва прохождат и тяхната читанка, естествено, е Иречек.
- За тях това е аксиома – те не се замислят. И когато следващият свръхавторитет, проф. В. Златарски, повтаря тази неистина, стават двама, после трима... Най-лошото е, че грешката влиза в самия академичен превод, в научното издание на изворите на българската история. Оттам нататък никой и не помисля да сверява с оригинала. Така 52-та екзекутирани ставата 52 рода. Моралнитя смисъл на деянието вече е напълно подменен. Съвсем ядно е защо са екзекутирани водачите на бунта – в изпълнение на закона. Понятно е и защоса екзекутирани техните синове – за да не вдигат нов бунт. Но защо ще бъдат избити жените, децата, роднините? Това нече се тълкува като тероризиране и всяване на страх у народа. И веднага се конституира следващият антибългарски мит – че уж българите били християнизирани с меч и кръв. Нещо, което 1000 години след събитието (чак до Иречек!) отсъства в хрониките.
- Като си помисля колко романи, драми и филми черпеха вдъхновение от това измислено клане...
- За съжаление то беше имплантирано в съзнанието на българина и с ярки художествени средства. Постепенно с годините всичко, което знаехме и помнехме за нашия Покръстител, се заключаваше в избиването на болярските родове. Тая ненаучна и антиисторична теза отлично обслужваше атеистичния режим, затова и се фаворизираше, украсяваше и мултиплицираше. А понеже почвата й – грешният изворов превод – си стоеше, Българската православна църква не можеше да каже нищо. И тя премина в глуха защита – избра да не споменава често и да не говори много за св. княз Борис, за да не се хвърля петно върху християнизирането на българския народ. Тая гузност даде резултат. И до ден днешен нямаме нито една житийна икона на св. Борис – какво да изобразят, как коли невинни хора ли? Доскоро въобще не можеше да се намери негова икона, а и сега е трудно – дори в тясно свързаните с него Плиска и Преслав. А храмовете, посветени на Покръстителя, се броят на пръстите на едната ръка.
- Затова пък всякакви новоезичници, тангристи и сектанти развяват знаме, че християнството било наложено насила, че било пагуба за България...
- Още проф. Петър Мутафчиев твърди, че християнството дошло „преждевременно и по един неестествен начин” у нас. Но християнството няма как да дойде по „естествен” начин – то е свръхестествено явление, то е чудо на чудесата. Нашият народ чрез покръстването приема Христа, приема Истината, Спасението. Може ли Спасението на българите да бъде „преждевременно”? Впрочем, неговата своевременност се вижда и в свръхестествен план. Ето как. Мисията на Покръстителя стига до един сериозен конфликт – опасността от културно-цивилизационната свърхекспанзия на Византия. Покръстването се извършва от гръцки свещеници – чете се и се пее само гръцки, защото друго няма. Така България като културно-цивилизационен феномен неизбежно ще се претопи и накрая и в политически план ще стане част от империята. Св. Борис това го осъзнава много остро. Но задачата е нерешима по естествен път – как ще се пребориш ти с езика, на който е написано Евангелието? В оригинал ти го носят хората и ти какво, ще почнеш да шикалкавиш? А какво ще извадиш насреща?
И изведнъж се появява св. Константин-Кирил, Божий човек с Божия мисия, и ти дава решението на тепсия!
Нашият княз получава за превода на Свещеното Писание светец, който е равен на апостолите и комуто Сам Бог е явил българските писмена. И го получава предварително, дори преди още да се помоли за това, защото господ движи мисиите на двамата успоредно и едновременно. Божият промисъл е повече от очевиден – делото на светите Кирил и Методий щеше да пропадне без св. Борис и делото на св. Борис щеше да пропадне без светите братя. От това по-голяма своевременност, бих казал едновременност, на две чудеса...
- Мнозина обаче твърдят, че за нас било по-добре да приемем християнството не на Константинопол, а от Рим?
- Във всяко отношение – и геополитическо, и икономическо, и културно, и военно, и всяко друго – двата града по това време са несравними величини. Константинопол е в пъти повече от опустошения след варварските нашествия Рим – все едно да сравняваме днешна София и днешна Плиска. Цивилизационният, стратегическият избор тогава е бил градът край Златния рог. Още повече пък в духовен, есхатологически план. Надали осъзнаваме, че чрез своя избор св. Борис фактически спасява Православието. Папа Николай и св. патриарх Фотий неслучайно са се скарали за България – те и двамата са гледали на север и на изток. Изборът на българския княз е действително епохален, защото той предопределя пътя, по който ще тръгне славянството. Ако то беше тръгнало с Рим, щеше вероятно да възприеме и еретическите му отстъпления по-късно. И какво щеше да стане с Православието след рухването на Константинопол? Смело можем да кажем, че световната история в ІХ век минава през България.
- Как да осъзнаем и възприемем всичко това? Как да преодолеем отровата на мита и неговите последствия?
- Програма минимум е строго научната – да се поправи грешката на Иречек, да се изчистят преводите. И да се каже ясно: това събитие не е вярно, нямало е избиване на родове. Такива корекции в науката се случват редовно. По-трудно ще е да се преборим с метастазите на мита. Мисля, че трябва наистина да осъзнаем чудото с победата на Кръста – то съдържа и тогавашното, и сегашното разрешаване на проблема. Всичките тези стотици и хиляди разбунтували се войници, спрени от силата на Разпятието и сетне пуснати от Борис, са станали най-големите проповедници на Кръста, на Христа. Те са го разказвали и помнели до края на живота си, техните потомци са го предавали нататък. Как иначе да си обясним, че само за стотина години християнството дава такъв богат плод в България като иконопис, църковна музика, книжнина, светци? Така ли щеше да е, ако тия войници бяха разказвали за сеч и кръв? Тъкмо чудото с Кръста опложда християнизирането, преображението на българския народ.
- А ние цели векове да не го почитаме, да го потъпчем – това сигурно се плаща жестоко?
- После се чудим защо все национални катастрофи, защо все на нас ни се случва, защо нямаме идеали, защо бягат младите. Ами загърбили сме темелите си, крайъгълния камък и после недоумяваме защо се люлеем като тръстики от вятъра, защо все налучкваме и все не намираме себе си! Трябва да си върнем празника 28 март, да влезе победата на Кръста в църковния календар. И да го честваме в истински държавно-представителен храм, посветен на св. Борис. Действаща църква може да се въздигне и върху Голямата базилика в Плиска, като се запази автентичният археологически пласт, както се прави на много места в света. Но това място е повече туристическа дестинация, то не е столицата на България – там по-скоро ще е храм-паметник. А ние дължим на Покръстителя един всебългарски, катедрален храм в сърцето на съвременна България.
- Трудно ще е това завръщане...
- Прекъсвайки връзката със св. равноапостолен княз Борис Михаил, ние всъщност сме изменили на генералната линия в нашата история. Затова връщането към него ще е завръщане към същността ни, към самите нас. Ние с помощта на издателството на Зографския монастир направихме първата скромна стъпка – издадохме малка брошура с научното опровержение на мита за мнимото клане на 52 болярски рода. Тя се бъде раздадена безплатно на всички учители по история. Надяваме се в обозримо бъдеще и учебниците да бъдат поправени. Но това е недостатъчно – пораженията вътре в нас вече са станали. Затова имаме нужда от ярки, запомнящи се художествени произведения – икони, картини, книги, филми, които да разкъсат мрежата от заблуди, в която е оплетено сърцето ни.
- Сигурно трябва да се молим на св. княз Борис да се случи отново чудо. Защото ние имаме нужда от чудо в сърцата.
- Но чудото става само когато някой го иска. Ние въобще молим ли се на св. княз Борис?
Татяна МАЧКОВСКА
в. „Седмичен труд”, бр. 43, 26 октомври 2011 г.
ГЕОРГИ ТОДОРОВ, богослов:
МИТЪТ за избитите родове е хула срещу ПОКРЪСТИТЕЛЯ
- Георги, защо според теб България е все още неблагодарен длъжник на своя Покръстител?
Преди няколко години при телевизионната класация на великите българи Покръстителят беше поставен след богоизмамника и себеизмамника Петър Дънов. Това, разбира се, е признак за духовно помрачение. Но то е следствие и от голямата клевета, която лежи върху св. Борис. В анкетите тогава всички казваха: „Велики са заслугите му. Но...” Като кажеш „покръстител”, веднага следва „изклал” – 52 болярски рода, хиляди невинни хора. Затова и го славим някак си с половин уста. Клеветата за избиването на болярските родове трови общественото ни съзнание от 1875 г. до нашидни и като злокачествен тумор пръска своите митове-разсейки.
- А каква е истината?
- Цели 1000 години летописите и хрониките предават събитията около болярския бунт точно както са описани в първоизворите. Болярите от десетте комитата въстават срещу своя княз, за да го свалят от престола, защото се е отрекъл от Тангра и приемайки Христос, им бил дал „лош закон”. Войските на бунтовниците обсаждат двореца в Плиска, където князът е изненадан само с 48 души. Но вместо да избяга през някой подземен тунел или да размаха меча и да загине геройски, той прави нещо нечувано – излиза с кръста в ръка срещу въоръжените цареубийци. И става нещо още по-нечувано – те замръзват като парализирани, цялото им войнство. Бунтът е потушен мигновено и напълно. Господ прави велико чудо. И го прави, защото Борис предоставя Нему решението. Князът вижда, че срещу тия хиляди настървени бунтовници, които са си сложили главата в торбата, не може да стори нищо със свои сили. И тръгва срещу тях със силата на Кръста. С вярата, че Бог няма да го остави, няма да допусне поругаване на това велико дело – покръстване на българите.
Така и става. Тази случка във всички хроники се изтъква като велика победа на Кръста. В един средновековен сръбски месецослов за датата 28 март е отбелязано: „И победа кнеза бугарскаа. Михаила. Еда бе сборь нань Кроста ради.” Следователно това събитие се е чествало като църковен празник – близо четири века и половина по-късно. И то в Сърбия!
- Излиза, че ние сме изгубили един голям български духовен празник…
- Който може да влезе и във вселенския православен календар. Божието чудо, чрез което св. Борис побеждава богоборците, е съизмеримо с победата на св. Цар Константин Велики, който все пак надвива противника с оръжие в ръка – кръстът е само знак върху щитовете. А в нашия случай дори битка няма – войската на противника е буквално парализирана от Божията сила. Това е станало най-вероятно на 28 март 866 г.
- А как стоят нещата с „избитите 52 болярски рода”?
- Първоизворите недвусмислено сочат, че св. Борис амнистира простия народ, повел се по водачите на бунта, както и низшите боили. Екзекутира само великите боили – водачите на бунта, заедно с пълнолетните им синове. Числото 52 е общият брой на екзекутираните и той е акуратно посочен в Бертинските летописи, чийто автор е съвременник на събитието. Водачите на бунта са виновни в държавна измяна, опит за въоръжен преврат и цареубийство – законът е задължавал владетеля да ги екзекутира. Премахването на синовете им е сторено по държавническа целесъобразност – дългът на кръвта изисква от тях да отмъстят за бащите си и тогава кръвопролитията не биха имали край. Затова както тогавашните, така и по-късните средновековни летописци и историци – без изключение – не само че никъде не укоряват българския цар, но дори хвалят великодушието му. Укорява се сам той като християнин и сам повдига въпроса за своя грях в запитване до папа Николай І. Никой и нищо не го кара да се самообвинява, при това по-най-официален начин, освен християнската му съвест. Но става дума само за екзекуцията на великите боили и на синовете им. Никъде и никога в течение на хиляда години дума не става за родове, жени, деца и т.н.
- Е, откъде тогава тръгва тоя мит, с който всички сме отраснали?
- От неточния превод на една дума в „Отговорите на папа Николай І”. Сбърканата думичка е proles. Нейното първо значение от латински е „потомък, син” – според тогавашния светоглед само синът е потомък. Коментирайки деянието на св. Борис, папата уточнява кой е бил екзекутиран – всичките първенци и велможи cum omne prole sua, т.е. „с всичките им синове”. Второто значение на думата е „род”, в смисъл на „потомство” – това, което е произлезло от един човек, а не всички негови роднини. Но ако се каже „бяха убити 52 рода”, всеки си представя братя, сестри, чичовци, лели, братовчеди и т.н. А ако се каже „потомци”, се разбират само синовете, защото дъщерите в 9 век не са смятани за потомци. В същия тоя текст папа Николай, за да обясни греха на Борис, многократно цитира примери и пасажи от Библията, в които думите „баща” и „син” са употребени 12 пъти – в смисъл, че синовете не отговарят за вината на бащите си. Ако папата беше споменал поне веднъж брат, жена, дъщеря, братовчед и т.н., би имало някакво съмнение, но не – текстът е абсолютно недвусмислен.
- Кому дължим неточния превод, от който започва всичко?
- На Константин Иречек. Преразказвайки събитието в своята „История на българите”, той коректно посочва, че са наказани със смърт 52-ма души. Но прибавя от себе си, че боилите били екзекутирани „с техните жени и деца”. Нещо, което липсва в първоизточника – там се казва „с техните потомци, т.е. синове”. На всичко отгоре Иречек добавя изцяло от себе си и изречението: „Цели родове били изтребени”. И% веднага прави коментар на собствената си измишльотина – тая постъпка била недостойна з един християнски цар. За читателя, естествено, акцентът остава тъкмо върху това – целите родове изклани, срам за недостойния християнски цар. Така Иречек си позволява да изрече първата хула срещу св. Борис – цяло хилядолетие в нито един извор няма лоша дума за него. Напротив – и източните, и западните летописци му се възхищават и го възхваляват, а във Франция, Германия и Австрия даже се играят пиеси за него.
- Умишлено ли прави Иречек всичко това?
- Приемаме, че не, макар че има сериозни аргументи за обратното. Когато пише своята знаменита „История на българите”, той е още 19-годишен – това е неговата дисертация, първият му сериозен труд. Нормално е да предположим, че е имал научен ръководител, че някой му е помагал. Чехи, участвали в наши конгреси по българистика, от сърце се смеят на вярата ни в безкористната помощ, оказвана от техните сънародници на новоосвободена България. Това означава да подценим хитрата и опитна Австро-Унгарска империя и външната й политика, умението й да си използва кадрите. Наивници сме, ако мислим, че в младото ни Княжество току-така са се появили Иречек, Безеншек, братя Шкорпил и т.н. – само то любов към братята славяни. Всъщност славяните отдавна са проблем за империята и спрямо тях тя има натрупан огромен опит. Мнозинството от тях тепърва сглобяват своята история и сега е моментът да бъдат насочени в „правилната” посока. Така че можем да се запитаме дали научният ръководител на младия Иречек няма пръст в цялата тая работа.
- А каква е била „правилната” посока?
- Австро-унгарската политика на Балканите е била последователно против Православието. А тъкмо св. Борис повежда България по тоя път. Но има и още нещо. През 19 век в научните среди модата се диктува то рационализма, материализма и модернизма. Църквата и вярата все повече се приемат като отживелици, едва ли не като ретроградни и врагове на „прогреса”. Духът на времето се стреми да принизи и опетни всеки истински носител на Христовия дух, какъвто е нашият Покръстител. И сякаш същият лукав дух, някога подстрекавал боилите на бунт срещу него с клеветата, че им е дал „лош закон”, хилядолетие по-късно продължава клеветническото си дело с други средства.
Татяна МАЧКОВСКА
Следва: ЩЕ ПОПРАВИМ ЛИ ГРЕШКАТА НА ИРЕЧЕК?
в. Труд, бр. 42 / 19 октомври 2011 г.
Втора част:
Св. княз Борис Покръстител не е избил 52-та болярски рода, както ни учеха в часовете по история. Той е екзекутирал само водачите на бунта и пълнолетните им синове. Заблудата тръгва от 19-годишния Константин Иречек, който в книгата си „История на българите” не само неправилно превежда една ключова дума от „Писмата на папа Николай І”, но и прибавя свои измислени твърдения, несъществуващи в нито един източник. С мултиплицирането им политическата екзекуция, извършена нот св. Борис напълно в духа на обичайната държавна практика, се превръща в нещо по-лошо от Баташкото клане. Откритието принадлежи на богослова Георги Тодоров, който в миналия брой подробно изясни проблема. Днес продължаваме разговора си с него.
ГЕОРГИ ТОДОРОВ, богослов:
ДА СИ ВЪРНЕМ ЧУДОТО НА КРЪСТА!
- Добре, Иречек е сбъркал, случайно или не – защо обаче грешката му хваща такива здрави корени?
- Там е работата, че неговият труд „История на българите”, излязъл през 1875 г., има звездна съдба. Само след година-две територията, за която Иречек пише, става център на важен конфликт, в който са замесени интересите на Великите сили. Изведнъж тая непозната и никому неизвестна балканска страна става номер едно в медиите, привлича кореспонденти и политици от цял свят. Всеки иска да научи нещо повече, а единственото, което може да се прочете за България, е книгата на Иречек. Освен че излиза на чешки и на немски, книгата веднага е преведена на руски език и получава „летящ старт” като единствен меродавен труд по въпроса. Така Иречек става единственият световен авторитет по българската тема и неговата грешка за 52-та „рода” придобива съдбовно значение.
- А българските историци тепърва прохождат и тяхната читанка, естествено, е Иречек.
- За тях това е аксиома – те не се замислят. И когато следващият свръхавторитет, проф. В. Златарски, повтаря тази неистина, стават двама, после трима... Най-лошото е, че грешката влиза в самия академичен превод, в научното издание на изворите на българската история. Оттам нататък никой и не помисля да сверява с оригинала. Така 52-та екзекутирани ставата 52 рода. Моралнитя смисъл на деянието вече е напълно подменен. Съвсем ядно е защо са екзекутирани водачите на бунта – в изпълнение на закона. Понятно е и защоса екзекутирани техните синове – за да не вдигат нов бунт. Но защо ще бъдат избити жените, децата, роднините? Това нече се тълкува като тероризиране и всяване на страх у народа. И веднага се конституира следващият антибългарски мит – че уж българите били християнизирани с меч и кръв. Нещо, което 1000 години след събитието (чак до Иречек!) отсъства в хрониките.
- Като си помисля колко романи, драми и филми черпеха вдъхновение от това измислено клане...
- За съжаление то беше имплантирано в съзнанието на българина и с ярки художествени средства. Постепенно с годините всичко, което знаехме и помнехме за нашия Покръстител, се заключаваше в избиването на болярските родове. Тая ненаучна и антиисторична теза отлично обслужваше атеистичния режим, затова и се фаворизираше, украсяваше и мултиплицираше. А понеже почвата й – грешният изворов превод – си стоеше, Българската православна църква не можеше да каже нищо. И тя премина в глуха защита – избра да не споменава често и да не говори много за св. княз Борис, за да не се хвърля петно върху християнизирането на българския народ. Тая гузност даде резултат. И до ден днешен нямаме нито една житийна икона на св. Борис – какво да изобразят, как коли невинни хора ли? Доскоро въобще не можеше да се намери негова икона, а и сега е трудно – дори в тясно свързаните с него Плиска и Преслав. А храмовете, посветени на Покръстителя, се броят на пръстите на едната ръка.
- Затова пък всякакви новоезичници, тангристи и сектанти развяват знаме, че християнството било наложено насила, че било пагуба за България...
- Още проф. Петър Мутафчиев твърди, че християнството дошло „преждевременно и по един неестествен начин” у нас. Но християнството няма как да дойде по „естествен” начин – то е свръхестествено явление, то е чудо на чудесата. Нашият народ чрез покръстването приема Христа, приема Истината, Спасението. Може ли Спасението на българите да бъде „преждевременно”? Впрочем, неговата своевременност се вижда и в свръхестествен план. Ето как. Мисията на Покръстителя стига до един сериозен конфликт – опасността от културно-цивилизационната свърхекспанзия на Византия. Покръстването се извършва от гръцки свещеници – чете се и се пее само гръцки, защото друго няма. Така България като културно-цивилизационен феномен неизбежно ще се претопи и накрая и в политически план ще стане част от империята. Св. Борис това го осъзнава много остро. Но задачата е нерешима по естествен път – как ще се пребориш ти с езика, на който е написано Евангелието? В оригинал ти го носят хората и ти какво, ще почнеш да шикалкавиш? А какво ще извадиш насреща?
И изведнъж се появява св. Константин-Кирил, Божий човек с Божия мисия, и ти дава решението на тепсия!
Нашият княз получава за превода на Свещеното Писание светец, който е равен на апостолите и комуто Сам Бог е явил българските писмена. И го получава предварително, дори преди още да се помоли за това, защото господ движи мисиите на двамата успоредно и едновременно. Божият промисъл е повече от очевиден – делото на светите Кирил и Методий щеше да пропадне без св. Борис и делото на св. Борис щеше да пропадне без светите братя. От това по-голяма своевременност, бих казал едновременност, на две чудеса...
- Мнозина обаче твърдят, че за нас било по-добре да приемем християнството не на Константинопол, а от Рим?
- Във всяко отношение – и геополитическо, и икономическо, и културно, и военно, и всяко друго – двата града по това време са несравними величини. Константинопол е в пъти повече от опустошения след варварските нашествия Рим – все едно да сравняваме днешна София и днешна Плиска. Цивилизационният, стратегическият избор тогава е бил градът край Златния рог. Още повече пък в духовен, есхатологически план. Надали осъзнаваме, че чрез своя избор св. Борис фактически спасява Православието. Папа Николай и св. патриарх Фотий неслучайно са се скарали за България – те и двамата са гледали на север и на изток. Изборът на българския княз е действително епохален, защото той предопределя пътя, по който ще тръгне славянството. Ако то беше тръгнало с Рим, щеше вероятно да възприеме и еретическите му отстъпления по-късно. И какво щеше да стане с Православието след рухването на Константинопол? Смело можем да кажем, че световната история в ІХ век минава през България.
- Как да осъзнаем и възприемем всичко това? Как да преодолеем отровата на мита и неговите последствия?
- Програма минимум е строго научната – да се поправи грешката на Иречек, да се изчистят преводите. И да се каже ясно: това събитие не е вярно, нямало е избиване на родове. Такива корекции в науката се случват редовно. По-трудно ще е да се преборим с метастазите на мита. Мисля, че трябва наистина да осъзнаем чудото с победата на Кръста – то съдържа и тогавашното, и сегашното разрешаване на проблема. Всичките тези стотици и хиляди разбунтували се войници, спрени от силата на Разпятието и сетне пуснати от Борис, са станали най-големите проповедници на Кръста, на Христа. Те са го разказвали и помнели до края на живота си, техните потомци са го предавали нататък. Как иначе да си обясним, че само за стотина години християнството дава такъв богат плод в България като иконопис, църковна музика, книжнина, светци? Така ли щеше да е, ако тия войници бяха разказвали за сеч и кръв? Тъкмо чудото с Кръста опложда християнизирането, преображението на българския народ.
- А ние цели векове да не го почитаме, да го потъпчем – това сигурно се плаща жестоко?
- После се чудим защо все национални катастрофи, защо все на нас ни се случва, защо нямаме идеали, защо бягат младите. Ами загърбили сме темелите си, крайъгълния камък и после недоумяваме защо се люлеем като тръстики от вятъра, защо все налучкваме и все не намираме себе си! Трябва да си върнем празника 28 март, да влезе победата на Кръста в църковния календар. И да го честваме в истински държавно-представителен храм, посветен на св. Борис. Действаща църква може да се въздигне и върху Голямата базилика в Плиска, като се запази автентичният археологически пласт, както се прави на много места в света. Но това място е повече туристическа дестинация, то не е столицата на България – там по-скоро ще е храм-паметник. А ние дължим на Покръстителя един всебългарски, катедрален храм в сърцето на съвременна България.
- Трудно ще е това завръщане...
- Прекъсвайки връзката със св. равноапостолен княз Борис Михаил, ние всъщност сме изменили на генералната линия в нашата история. Затова връщането към него ще е завръщане към същността ни, към самите нас. Ние с помощта на издателството на Зографския монастир направихме първата скромна стъпка – издадохме малка брошура с научното опровержение на мита за мнимото клане на 52 болярски рода. Тя се бъде раздадена безплатно на всички учители по история. Надяваме се в обозримо бъдеще и учебниците да бъдат поправени. Но това е недостатъчно – пораженията вътре в нас вече са станали. Затова имаме нужда от ярки, запомнящи се художествени произведения – икони, картини, книги, филми, които да разкъсат мрежата от заблуди, в която е оплетено сърцето ни.
- Сигурно трябва да се молим на св. княз Борис да се случи отново чудо. Защото ние имаме нужда от чудо в сърцата.
- Но чудото става само когато някой го иска. Ние въобще молим ли се на св. княз Борис?
Татяна МАЧКОВСКА
в. „Седмичен труд”, бр. 43, 26 октомври 2011 г.
Къде се намира прословутата G-точка на ж...
Ужасяващо! ООН гръмна със страшната исти...
Английският език е германски
Ужасяващо! ООН гръмна със страшната исти...
Английският език е германски
източниците на информация трябва да бъдат сравнявани и проверявани.
цитирай
2.
bserafimova -
Евреите са така - когато могат да разрушат чуждото - с удоволствие го правят.
05.01.2013 18:50
05.01.2013 18:50
Какно е сторил прословутият учен Иречек.
цитирай