Тогава ние постъпихме по европейски, а Европа избра балканско поведение - то продължава комай до днес 

    В края на 1991 г. няколко републики от тогавашна Югославия обявиха независимост. Между тях бе и Македония. Минаваха седмици, а от никоя държава не идеше признание; югославските войски продължаваха да си стоят в обявилите независимост нови държави. Европа нехаеше или поне дълго обмисляше своята позиция.

    Тогава бях председател на Комисията по национална сигурност в 36-тото Народно събрание. Реших, че нещо трябва да се направи. Европейците  нямат роднини в Македонския край, но мнозина българи носят кръв оттам.

    Знаех добре историческите наслоения и предубеждения. Рискът бе двоен: у нас да се пръкнат обвинения в предателство към националните идеали, а от  Европа да дойдат подозрения за териториални претенции.

    Съчиних едно кратко, максимално дипломатично становище на Комисията. В заключение се предлагаше на правителството да признае независимостта на  четирите републики, обявили независимост. Още на първото заседание колеги, членове на Комисията, предложиха да поискаме мнение от
    Министерството на външните работи и от разузнаването], защото проблемът е твърде сложен.

    Така и направихме. На следващото заседание дойде поканеният зам.-министър Валентин Добрев и заяви, че от тяхна страна възражения няма.

    Така през декември 1991 г. Комисията прие становището и го внесох в ръководството на Народното събрание. Председателят Стефан Савов скоро насрочи закрито заседание и депутатите чуха нашето предложение. Обсъждане нямаше. (Няма и запис в стенографските протоколи).

    Предложението стигна до правителството. То трябваше да вземе решение. Започнаха сондажи в чужбина. Отвсякъде идеха съвети да изчакаме, Европа  още не бе решила как да постъпи. Някъде към средата на януари 1992 г. нашият кабинет пристъпи към действия; отлагането можеше да доведе до тежки  последици за балканския район.

    След година те вече бяха факт - в Босна се лееше кръв. Министър-председателят Филип Димитров свика специално заседание на кабинета, покани и двама председатели на парламентарни комисии - Александър Йорданов(външна политика) и мен. Докато обсъждахме как да постъпим и по-добре да защитим интересите на нашата страна, пристигаха сведения от разузнаването и от дипломатическите канали.

    Една съседна страна се канела да оповести признаването на четирите нови републики тъкмо в същия ден, дори се споменаваше и часът, 20 часът.
    Външният министър на Италия Джани де Микеле(запомних и името му) доверил, че няма да ни оставят сами. Е, оставиха ни. Но ако друга балканска  страна обявеше признаването, ние трябваше след това да чакаме, за да не изглеждаме като подгласници.

    Към 19 ч. напрежението в стаята на министър-председателя стигна до краен предел. Съзнавахме, че пристъпваме към историческа крачка.

    Премиерът изслуша внимателно мненията на всички, обсъжданията. Никой не се противопоставяше, но и не застъпваше мнение за бързи действия, без отлагане. Тогава Филип се намеси решително с действия.

    Взе колата и отиде в сградата на Народното събрание. Заседанието бе прекъснато, той взе спешно думата и от трибуната обяви, че България признава независимостта на четирите бивши югославски републики, обявили независимост. Часът бе 19.50, датата - 15 януари 1992 г. (Проверих в  стенографските дневници).

    Всички станахме прави, ръкопляскания, вълнения. Само депутатите от парламентарната група на БСП останаха по креслата и гледаха навъсено.

    Тогава България постъпи по европейски, а Европа избра балканско поведение - отлагане, изчакване, сондажи, докато след по-малко от година не се стигна до тежката криза в Босна, до проливане на кръв.

    Когато не избереш навреме дипломацията, ще ти се наложи да пращаш армия.

    И у нас не се размина без усложнения и без сръдни. По каприза на случая в момента на признаването две важни лица бяха извън страната - председателят  на парламента Стефан Савов и министърът на външните работи Стоян Ганев. При първите срещи с министри и с депутати те изказаха своето възмущение,   че са научили за такъв важен държавен акт в самолета. Може би донякъде имаха право, но време за отлагане нямаше, а и нямаше никаква възможност да   поискаме техните мнения.

    Особено гневен беше Стоян Ганев, защото часове преди това разговарял с немския си колега, който настоял и ние да изчакаме, а Стоян взел, че му обещал.

    Без да искаме, ние го изложихме.

    Но признаването бе факт и то постави България на висота, като държава, която мисли за себе си, но още повече за спокойствието в опасния Балкански  район.

    Една след друга големи и малки държави признаха четирите нови републики, започнаха да изпращат в столиците им първо изпълняващи длъжността, а след това и посланици. България, макар и първа с признаването, реши да покаже такт и също изпрати изпълняващ длъжността. В тези действия бяха чути съветите на западните партньори, изчакахме. Ако не ме лъже паметта, чак през 1993 г. Ангел Димитров стана посланик.

    Той и досега е в Скопие, доайен на дипломатическия корпус.

    Първите реакции в новопризнатите държави бяха предимно положителни с изключение на Скопие. ( .....????????????)

    Там управляваха комунисти, предани повече на Сърбия, отколкото на родината си.

    В първите дни вестниците, радиото и телевизията в Скопие пренебрегнаха голямата новина, свиха я като малко съобщение във вътрешните
    страници, а след това се пръкнаха коментари с недоверие или дори подозрителност, че България крои нещо.

    Изминаха години на замразени почти отношения - и търговски, и политически, и културни.

    Имаше и политически, и вестникарски атаки към правителството на Филип Димитров, породени от вътрешнополитически подбуди. Решителна бе намесата  на президента Петър Стоянов, който с няколко изказвания и срещи парира мераците на родните егоисти. Сега те сигурно не искат да си спомнят тогавашните си думи.

    С идването на новото правителство на ОДС през 1997 г. започнаха интензивни опити за разгръщане на връзките между двете съседки. Но резултатите бяха  минимални, докато след избори в Македония комунистите не загубиха мластта.

    Новият кабинет на Любчо Георгиевски откликна на българските предложения за сътрудничество. Започна редовен обмен на официални делегации, търговията рязко нарастна. Особен израз на загриженост и доверие бе предложението на правителство ни да подари съвременно оръжие, танкове и др.  на младата република.

    С този акт бе разбит раздухвания от бившите комунисти и техните могъщи медийни оръжия мит, че България е заплаха за новата държава.
 

    И при днешната доста тревожна обстановка не само в Македония, но изобщо на Балканите, България проявява необходимата сдържаност, но и категоричност. Това бе оценено високо от международната общност. Но без нейни решителни усилия районът едва ли ще се успокои. Време е изчакването  да престане. Урокът от месеците на признаване на новите републики може би е полезно да се напомни днес на Европа и на великите сили