През 1996 г. открих значим устен извор за изследователската си работа по темата “Вътрешната македонска революционна организация в Петрички окръг, 1922-1934 г.” Това бяха разказите на моя земляк съгражданин дядо Стойко Илиев Димовски. Неговият драматичен живот бе протекъл през целия кървав и преломен ХХ век. Бившият  сръбски войник в град Ниш и най-верен помощник на Струмишкия войвода Георги Въндев е принуден да напусне махала Учкунци на разделеното след 1919 г. родно село Игуменец, днес с. Гега. Младият съпруг и баща е преследван от сръбски контрачетници, които преди това убиват баща му. Издирваният от властите овчар точно на един чуден Гергьовден, 1927 г. прекосява тайно омразната гранична бразда на любимата Огражден планина. Зад гърба му остават съпруга и невръстен син. Животът на поредния бежанец от Македония в България тръгва в неочаквано друга посока. Та наистина природно интелигентния събеседник бе категоричен: “…Гоце Делчев, Даме Груев и Тодор Александров загиват за прости неща ( в смисъл, че са прекалено доверчиви и сами предизвикват смъртта си – Д. Т. ) докато Иван Михайлов много се прослави и доживя до дълбока старост”. Моят словоохотлив, някогащен комита с възхищение говореше за изпълнените смъртни присъди на Тодор Паница и Илия Пандурски, за изкусната организация по убийствата им от Мелпомена Кърничева и Христо Вангелов.¹ Този списък може да се окаже доста дълъг: Алеко Василев, Димо х. Димов, Стоян Мишев, Петър Чаулев, генерал Михаило Ковачевич, Велимир Прелич, Жика Лазич, крал Александър

Иван Михайлов продължава да бъде възхваляван и обругаван, отричан и даже сравняван с Васил Левски. Характерната положителна оценка за все още малко познатия революционер е дело на едно цяло поколение българи от Македония. Косвено доказателство за популярността на неговото дело са и днешните опити да се изопачи съдържанието на организираната от него национална борба. 

Незавършилият студент по право в Софийския университет “Св. Климент Охридски” е рожба на своето време. Още в най-крехките си младини той сам разкрива двигателната сила на идейната мотивация в живота му, изцяло протекъл в координатната система на революционното съзаклятие.

Ученикът на Т. Александров през 1922 г. поставя и дава отговор на въпроса “Защо се бори и ще се бори Македония ?”² В есеистична форма Иван Михайлов изтъква най-важния фактор на народен отпор: създаващата се “здрава фаланга от практически деятели” с борчески качества, твърд характер, нравствен лик и родолюбие.

Светогледът на Иван Михайлов е откроен в статията “Няколко думи за вътрешното македонско движение”³ Обезпечаването на личностното и народностно съществуване е възможно само чрез борбата за самозапазването им. Най-ценното за човека е националната свобода. Едва след нейното постигане е нормално посветяването на вечния стремеж към проникване в световните закони и загадки. Според Михайлов изразител на народния порив за национално-политическо съхранение е вътрешното македонско движение, чиито гръбнак е селската маса. Авторът е уверен, че отново “българите в Македония се инжектират за борба от националния си усет”. От статията лъха убедеността на 27 годишния младеж, че различните теории за социално устройство ще останат на заден план заради премахнатите изконни човешки права на сънародниците и свещенната идеалистичност на освободителното дело. Михайлов възприема идеята на Т. Александров за единствено възможния път в развитието на вътрешното движение – националният, надпартиен и надкласов характер на съпротива срещу поробителите от Белград и Атина.

Неизвестният за света революционер в качеството си на даровит публицист  обосновава необходимостта от продължаване на въоръжената съпротива, като разграничава ударната кадрова фаланга в четири основни проявления: идеолог-фанатик, организатори, терористи и хора на съзаклятието т. е. конспиратори. Всички тези личности Иван Михайлов нарича самоотречени същества, тъй като работят “не за себе си, не и за настоящето, а за бъдещето на другите и за другите”. Именно моралните качества на дейците мотивират и гарантират успешния завършек на преследваната от ВМРО освободителна кауза, защото “македонското революционно дело е ултраидеалистическо; то е една религия и диша чрез вярата си…От вярата произлиза предаността. А без преданост не може да се довери и да се свърши никаква работа…”. Изключителните условия в Македония определят високите нравствени изисквания спрямо революционните кадри и налагат тайнствения екстериториален облик на тяхната организация. Въоръжената формация на подтиснатите българи не признава установения ред, държавни закони, международни задължения, когато се касае до изпълнение на решенията й. Принуждавана да разрушава ВМРО подготвя почвата за онези сеячи, които “учеят да сеят и да избират семената, съобразно времето и самата почва”.   

               Откровението на Михайлов в никакъв случай не може да бъде оценено като празни слова и красиви схоластични фрази. Изповедта илюстрира идейните му убеждения и предопределя не само осъзнатото поведение на революционния водач през периода 1924 – 1934 г.

Михайлов не участва пряко в отлично подготвените от него “Горноджумайски събития”.⁴ Той винаги е далеч от огнения дъх на ВМРО-проявите, горящи в България или пък подпалени в окупираните райони на Македония. Това никак не е случайно. Намеренията да се тълкува това поведение с “дипломатическо разболяване”, нежелание за поемане на излишни рискове, страх от смъртоносния куршумен писък и т.н. внушават погрешни изводи.

През революционния период Михайлов е всепризнат организатор на всички смели наказателни акции, динамитни атентати и др. барутни начинания, които разтърсват кралска Югославия. Приьоймите от септемврийския план за разрешаване на “Горноджумайската афера”от 1924 г. са прилагани творчески при всички акции на ВМРО, разбира се с оглед на крайната цел, конкретна обстановка и насъщни средства. Но важното е нещо друго. Михайлов вярва, че ВМРО се нуждае освен от терористи и от идеолог и организатор. Първият “дава интелектуалната сила на борбата”, а втория готви “онова, което врагът и света има да видят на другия ден, стягайки широкия фронт на борбата …”  Така от бъдещият “член в ЦК на ВМРО” блика самочувствието да бъде едновременно “идеолог-фанатик” и главен организатор на “вътрешното македонско движение”. Ето защо верния син на “борческа Македония” оценява, като не по-малко важно от участието в прекия въоръжен двубой идейно-организаторското обезпечаване на националноосвободителния фронт. Самоувереният войвода се възприема с месианско предопределение за единствен деец на ВМРО, можещ да спаси “делото”/ Михайлов изписва в документите думата винаги с главна буква – Д. Т./ от разруха и забвение.

Тази нагласа постепенно нараства особено след развръзката в Горна Джумая. Любимецът на младежта от разделена Македония, спасителят на ВМРО и легалните организации от българския комунизъм и от коминтерновския болшевизъм е избран за член на ЦК. Дейците на Македонските студентски дружества в Берлин, Лайпциг и Мюнхен подготвят за издаване неговото първо следконгресно интервьо пред немския в. “Тагес Блат” във водената от тях биографична поредица “Видни личности от Македония”.⁵  От зимата на 1925 г. българския революционер от Македония  влиза трайно в полезрението на европейската общественост.

Михайлов от есента на 1924 г. до пролетта на 1925 г. се утвърждава наистина като единствения политически деец да влезе в живата рубрика “Видни личности от Македония”. За разлика от редица заслужили македонски българи, кадри на мирния и въоръжен освободителен фронт младият революционер притежава ясно становище за развитието на целокупното движение, проявява ръководни организаторски качества, целеустремена енергия и напориста воля така необходими за осъществяването на новите му борбени проекти.

     Напълно в традициите на довоенната организация Михайлов е убеден защитник на правилото, че в общата борба против “враговете на Отечеството” ВМРО трябва да бъде не инструмент или придатък, а равностоен партньор на общобългарските институции, задължени да бранят вътрешната и външна държавна сигурност. Именно чрез оглавяваната от него спомагателна организация на ВМРО в Петрички окръг т. е. на българска държавна територия е утвърден и финансово подържан стила на “конспиративна централизация”.

Представителят на “младите” в революционното дело е идейно безкопромисен и фанатично предан на освободителната кауза. Михайлов в никакъв случай не е склонен да търси проявение на силната си личност и борческа налоност извън справедливото национално движение на българите от Македония. Собственото “аз” бива изцяло отъджествявано с ВМРО и нейния ЦК. Той е убедено изисква кадрите да скъсат с консерватизма и организацията им да придобие съответствуващ на промените условия качествено друг облик. Михайловата всеотдайност и завидна работоспособност през периода 1925 – 1928 г. се сблъсква с рутината и догматичната привързаност към четническото минало, с безделието и нарушаването на отстояваното от него азбучно правило: “тайната трябва да прикрива всяка наша стъпка”.

Според Михайловата вяра не само о. з. генерал Александър Протогеров, но и членовете на Задграничното представителство – Георги Баждаров, Кирил Пърличев и Наум Томалевски и другите неправилно наричани по-късно “протогеровисти” вече нямат качествата и правото да принадлежат към “отговорната здрава фаланга от практически деятели”. Само Михайловото обкръжение се възприемат като единствените оглашени, възприемат религиозно македонското дело и имат грижата: “Всичко, което бърка на целите и пречи на задачите да го премахнат от пътя”⁶ 

Приложените средстав и методи от Михайлов за укрепване на вождистките позици са най-разнообразни: интриги, клевети, съкрушителен финансов диктат, конгресно поръчково болшинство от петричките делегати на тамоните новообразувани илинденски дружества и македонски братства, разностранен идейно-информационен, психологически, финансов и кадрови натиск сред българската емиграция от македония в чужбина, словесни и револверни заплахи, задържане под “организационна стража”, побойща, убийства на т.нар.. “протогеровисти”, постоянна въоръжена охрана на Петричко, кървави разправи между довчерашните съратници в м. “Юндола” и при с. Обидим, Неврокопско.⁷

Заради заповяданото от Михайлов убийство на Протогеров той е наречен “нещастният Каин”. Но революционерът от гр. Щип не е склонен да обръща внимание на оценъчни епитети от “групата отцепници”, на множеството изказани от вън справедливи препоръки и благоразумни съвети. Самоувереният лидер на българската тайна революционна организация не е от хората, които могот да бъдат повлияни от лични обвинения и обществено порицание. Той успява в началото на 1929 г. да се утвърди като едноличен ръководител на ВМРО с помощта на най-близките си “практически деятели”.⁸

Равносметката от кризата в никакъв случай не може да бъде еднозначна. Начело застава Михайлов, но революционната институция, която е стожерът на движението вече няма предишния авторитетът. “Доводът” на Ив. Михайлов, че с убийството на Протогеров предотвратява организационното разцепление има точно обратен резултат.⁹ Престъпният акт от 7 юли задълбочава непоправимо враждата в България. Темата “Македония” все по-често започва да се свързва не със съдбата на българското население в областта, а с междуособните борби в “стара България”. Енергията на революционните дейци е хвърлена в погрешна посока. Близо година е забравена целта за която ратуват и двете спорещи страни – Независима Македония. Променен е облика на революционната организация, която от “вътрешна” се превръща във “външна”, емигрантска. С основание обществеността в България, Европа, САЩ, Канада и най-вече в “поробена Македония” осъжда извършените братоубийства, които радват само враговете и недоброжелателите на българщината. ¹⁰ До край на 1930 г. биват убити от привърженици на Иван Михайлов над 30 души. Сред тях са Г. Баждаров, Н. Томалевски, Васил и Марин Пундеви, Наум Белев и други чеда на Македония, които докрай остават верни синове на българския род и име.¹¹

След принудителното оттегляне на Георги Попхристов, Кирил Пърличев и Михаил Шкартов, “протогеровистите” Петър Шанданов, Кръстан Поптодоров, Петър Трайков, Лев Главинчев и др. се обявяват за “идейни” противници на лично ненавиждажия ги Михайлов. Именно този неудовлетворен и отхвърлен тип “революционни кадри”, както и техните малобройни подръжници прибягват към рискованите връзки с федералистите, с Военния съюз и Политическия кръг“Звено”, с БЗНС”Пладне” и с комунистическата ВМРО/об./. този отбор започва да обслужва интересите на сръбско-гръцкия антибългарски шпионаж, разпалвайки огъня на “македонските междуособици” по софийските улици за да бъдат по-спокойни окупаторите в двете части на Македония. ¹² Така по различно време се стига до убийствата на Михайловите съратници – Димитър Михайлов, Йордан Гюрков, Симеон Евтимов, Щерьо Божинов, Панчо Тодоров, Пандил Шишков, Иван Параспуров и др. Това е високата цена, която Иван Михайлов лично плаща заради присъщите си отрицателни качетва. Основният виновник за разкола сякаш има в предвид точно себе си, когато през януари 1924 г. прави следния психоанализ : “Трябва да се признае, че не всички конспиратори съумяват да се отърсят от подозрителността, за хората на съзаклятието подозрението не рядко пада и върху най-добрите негови членове. Психологията на конспиратора е особена; тя най-мъчно свиква с критики и може да се случи щото и в най-искрения съветник и доброжелател да подозира притаен враг и издайник”. ¹³

През 1932 г. писателят и журналистът Христо Бръзицов е извикан от Иван Михайлов. Поводът за проведената в Мелнишкия район потайна среща е осъдителната статия, която Бръзицов написва в звенарския в. Изгрев. В нея журналистът заклеймява убийствата на братя Васил и Марин Пундеви.

Членът на ЦК е директен: “Литератори! Разни пундевци, баждаровци! И те ми били революционери! Революционери бяха Яворов… Аз повече жалея за убийството на един обикновен народен храбрец, отколкото за убийството на един литератор. В България от тая стока има в излищък…Мегдан за критика голям: романи, пиеси, стихове…какво са се пъхнали в нашите македонски освободителни борби?!”. Заканата към Хр. Бръзицив е ясна “И Вие сте, малко, много литератор, та гледайте да не попаднете в неблагоприятната рубрика…”. ¹⁴

Поведението на Ив. Михайлов трайно се определя от амбициозния стремеж към еднолично водачество във ВМРО, от болезненото честолюбие, мнителност и нетърпимост към чуждото мнение. Михайлов не умее, по-точно не изпитва желание да обединява самоцелно “хората на съзаклятието”, премахвайки с такт ведоразуменията между тях и избягвайки личностно-идейните разпри в освободителното движение. Той не полага достатъчно усилия за да приобщи онази част от колебаещите се и разкаялите се синове на бореща се Македония към искрено убедените застъпници на “свещенното национално единство”, нито пък използва достатъчно последователно и най-малките възможности за превръщане на враговете си в съюзници срещу гръцкия и сръбския антибългарски драконовски режими. Идеолога-фанатик и организатора не само на революционния тероризъм, а изобщо на освободителния фронт стига до крайности в революционната си дейност. За разлика от Тодор Александров Иван Михайлов подценява, изтънява, а понякога е склонен и да скъса традиционните контакти с българската общественост и интелигенция. А по този начин без да иска нанася удар върху морално-политическия авторитет на ВМРО.

Интелектуалният вдъхновител на индивидуалния терор срещу сръбските окупатори в Македония не крие предпочитанията си към рисковете на революционната борба. Не от писаното слово е почерпена убедеността му, а от възможностите, които създават динамитните атентати за защита на българската кауза пред чуждия свят. В неговите разбирания една “ кауза е права, за която има хора готови да мрат”. Затова Михайлов илюстрира разбиранията си със съдбата на поморавските българи, които само в продължение на петдесетина години изоставени под сръбска власт губят националната си принадлежност. ¹⁵

Богато документираната дейност на Ив. Михайлов до 19 май 1934 г. налага следното обобщение: Мозъкът на борбата построява пирамидата на “конспиративната централизация” във ВМРО. Най-отгоре стои самоотречения идеолог, под него са близките на Михайлов организатори и ръководители на бежанските организации в България, Европа, САШ, Канада и Австралия, след това са терористите или високо ценените от него “братя на смъртта”. Тези “народни храбреци”  привеждат в действие ударната сила на ВМРО. В основата на революционната пирамида са нейните тайнствени конспиратори, които съставляват бъдещата освободителна армия.

Въпреки че като цяло биографията на Иван Михайлов тепърва ще бъде обект на задълбочени научни изследвания със сигурност може да се твърди, че много страни от неговото поведение като легален политически и обществен деец в емиграция са предопределени от вече изградения стереотип на идеолога-организатор до 1934 г.

Изследователят винаги ще бъде затруднен, когато пише  цялостната биография на Иван Михайлов. Но в този случай ученият за да изпълни мисията си на директен посредник между минало и съвременост достатъчно е да открои две ключови думи, който най-пълно характеризират последния национален революционер на България. Това са “борба” и “истина”.

“Борба” защото и след 1934 г. неговата дейност е съпротива срещу продължаващия национален гнет над македонските българи в Югославия и Гърция. “Борба” защото дори във всекидневните си дела бивщият революционер се съизмерва със заветите на множеството загинали родолюбци. Когато загриженият за здравето на господин Радко, негов близък сътрудник Методи Димов го моли да отдъхва по-често Ив. Михайлов има ясен отказ: ” Моите другари ме гледат от небето. Те ще ме питат какво направи за Македония след нас !”.¹⁶

“Истина” защото от най-ранните си години до сетния си дъх Ив. Михайлов не остава безразличен към многобройните фалшификати за дейността на ръководената от него ВМРО и за етническата принадлежност на славянското население в географската област Македония. “Истина” защото като легален общественик и публицист с остро перо Ив. Михайлов има заслуги за развенчаване на македонизма и утвърждаване автентичното място на Македония в общобългарската историческа съдба.¹⁷           

Бележки

1.    Необработена архивна сбирка на МНИ – Филиал Благоевград

2.    Илинден - № 40, 7.10.1922, с. 1.

3.    Независима Македония - № 41, 18.01.1924, с. 2-3, № 42, 25.01.1924, с.3.

4.    Тюлеков, Д. Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско, 1919-1934, Благоевград, 2001, с. 64-71.

5.    Гоцев, Д. Националноосвободителното движение, 1925-1941 В: Македония, история и политическа съдба, т. ІІ, Стара Загора, 1996, с. 194.

6.    Михайлов, Ив. Избрани произведения, С., 1993, с. 268.

7.    ЦДА- ф. 396, оп.2, а. е. 5, л. 15; ф. 1909, оп.2, а. е. 279, л. 10-11; ф. 1932, оп. 1, а. е. 10, л. 126-134; оп. 2, а. е. 77, л. 7; Гребенаров, Ал. Иван Михайлов и националноосвободителното движение на македонските българи, 1925-1928 – Известия на Военния институт, № 50, 1990, с. 166-184; Micheva, Cvetana, Les emigres Bulgares de la Masedoine et la scission de L` Organisation Revolutionnire Interieure Macedonienn en 1928, Etudes Historiques- № ХIII, Sofia, 1985, p. 195-223.

8.    ЦДА – ф. 396, оп.2, а. е. 55, л. 81; ф. 1932, оп. 2, а. е. 20, л. 1-2; а. е. 59, л. 1-2; а. е. 161, л. 1-2.

9.    Марков, Г. Камбаните бият сами. Насилие и политика в България, 1919-1947, С., 1994, с. 93.

10.           Гребенаров, Ал. цит. труд, с. 185.

11.           ЦДА- ф. 1932, оп. 1, а. е. 10, л. 156, 175.

12.           ЦДА-ф.1932, оп. 3, а. е. 60, л. 1-10; оп. 4, а. е. 20, л. 1-66; НБКМ-БИА- ф. 540, а. е. 255, л. 50; По-подробно В: Мичева, Цв. Идейна еволюция на ВМРО/протогеровисти/ в периода 1928-1931 – Векове, № 3, 1984, с. 22-29; Марков, Г. цит. труд, с. 97; Гоцев, Д. цит. труд, с. 194; Михайлов, Ив. Избрани…, с. 282-283.

13.           Бръзицов, Хр. 3000 нощи в затвора, С., 1991, с. 143-147.

14.           НА на БАН – сб. ІV, а. е. 128, л. 121-123.

15.           Необработена архивна сбирка на МНИ-Филиал Благоевград.

16.           Михайлов, Ив. Неиздавани съчинения в България. Как пишеха нашите народни будители и герои. С., 1999, с. 267; Михайлов, Ив. Да се спасиш като загинеш (непубликувани спомени, дневници и материали), С., 2002,  с. 293.            

             ст. н. с. д-р Димитър Л. Тюлеков – ТД “Държавен архив” - Благоевград

  Благоевград