УВОДНИ ДУМИ

Събитията, които се развиват във Вардарска Македония от 1944 г. насам, където великосръбските комунисти поставят българската националност, език и история извън законите, както и стремежът на местната интелигенция с цената на своя живот да ги защитава, представляват изключително важен научен и актуален политически проблем. Основната цел на настоящата студия е да се хвърли бегьл поглед на тези трагични събития, които се оказват със съдбовно значение не само за няколко поколения българи, оставени десетилетия наред (след 1944 г.) сами да бранят българското име и език, българската история и национално културната същност на Македония, а в известна степен и на цялата българщина.

Драматичните страници, посветени на героизма и саможертвата на интелигенцията в Македония, застанала след 1944 г. начело на борбата срещу великосръбското комунистическо потисничество над българското население в Македония, трябва да станат достояние не само на българската, но и на международната обществена съвест. Студийното изследване е изградено изцяло върху изворова база. Използвани са главно документалните записки на найвидни участници в новата борба. Взети са също данни и факти от периодичния печат, засягащи разглежданите събития, както и публикуваните документални спомени и материали у нас и в чужбина. Казаното в тази студия (която е част от по-голямо научно изследване), е само бледо отражение на жертвите, които дават, и  трагедията, през която преминават българите във Вардарска Македония под сърбокомунистическата власт в разглеждания период.

След новото завръщане на великосръбските шовинисти през октомври и ноември 1944 г. Вардарска Македония, макар и вече със статут на „федерална единица" в създадената югославска федерация, отново се превръща в долина на сълзите, кръвта и смъртта. За да принудят българското население да се примири с наложеното отвън великосръбско комунистическо решение за Вардарска Македония, новите властници начело със Светозар Вукманович-Темпо, Лазар Кулишевски, Александър Ранкович и др. предприемат масови репресии и убийства над видни и по будни патриоти в Македония, обявявайки ги за „великобългарски шовинисти", „фашисти", михайловисти, ВМРО-вци и пр., все „смъртни грехове", за които великосръбските шовинисти и техните слуги в Македония жестоко преследват и убиват. Само през 1945 и 1946 г. със или без присъда са убити или безследно изчезват повече от 4700 българи. Масови избивания има в Прилеп, Битоля, Скопие, Велес, Куманово, Щип, малешевските села, Кавадарци и пр. В същото време са арестувани и хвърлени в затворите и лагерите над 15 хил. души, обвинени като „сътрудници на българския окупатор", за „обида" на „македонската чест" и че работят срещу единството на нова Югославия. Всъщност това са хиляди македонски патриоти, които открито се противопоставят на връщането под каквато и да е форма на Вардарска Македония към сръбска Югославия. Те не приемат македонското име да се противопоставя на българската същност на Македония, нито да се култивират омраза и ненавист към България като основен критерий за „македонски" патриотизъм.

ПЪРВИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОЦЕСИ

Наред с масовите убийства без съд и присъда в края на 1944 г. и през цялата 1945 г. сърбокомунистическите власти организират и съдебни процеси срещу водещата българска интелигенция.

Сред първите подсъдими са: Д. Гюзелев от Дойран, доктор по философия, инж. Д. Чкатров от Прилеп, инж. Спиро Китинчев от Скопие, д-р К. Робев от Битоля, д-р В. Светиев от Битоля, д-р Вл. Туджаровски от с. Любойно, Битолско, инж. Хр. Светиев от Битоля, д-р Ас. Татарчев от Ресен, В. Хаджикимов от Щип, д-р П. Бърдаров от Прилеп, Ст. Стефанов, юрист от Кратово, Ил. Коцарев, юрист от Охрид, инж. В. Спанчев от Дебърско, Роза Койзеклиева, учителка от Щип, Н. Павлов, юрист от Тетово, д-р Бл. Панчев от Скопие, д-р П. Хитров от Велес, Ал. Костов, юрист от Битоля, Хр. Ризов, тьрговец от Битоля и хиляди техни сподвижници и последователи от цяла Вардарска Македония, все видни дейци на ВМРО и Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО). Освен в борбата срещу сръбското робство, в годините на освобождението 1941 -1944 г. те застават начело на българското национално-културно дело в Македония. Чрез тяхното съдене и „осъждане", пише в своите спомени В. Хаджикимов, новите сърбокомунистически власти изправят на подсъдимата скамейка българската история, българското национално съзнание, култура и език в Македония. В сръбските съдилища до 1941 г. борците за освобождение на Македония са съдени по Закона за преследване и унищожаване на разбойниците или по ЗЗД. Сега, пред „македонския съд", ги изправят по „Закона за македонската чест". Всеки, който се чувства българин или смята, че историята, езикът и националността на славянското население в Македония са български, автоматично попада под суровите наказателни параграфи на този антибългарски закон с дежурното обвинение, че работи против „народа и държавата", че е враг на „нова Югославия", на братството и единството на „югославските народи" и пр.

Преследваните от сърбокомунистическите власти българи се оказват подсъдими за същите обвинения, както и пред кралските сръбски съдилища до 1941 г. - затова, че са българи, че се борят за свободата на българите в Македония, че искат да откъснат Вардарска Македония от Югославия, да създадат независима Македония или да я присъединят към България и т.н. За тези обвинения Д. Гюзелев, Д. Чкатров и още 200 души техни другари ка Студентския процес в Скопие през 1927 г. са осъдени на по 15-20 години строг тъмничен затвор от сръбските поробители.

На процесите, организирани срещу посочените и други видни интелектуалци, те са обвинени, че са посрещнали влизането на българската армия в Македония (през април 1941 г.); че заедно със своите последователи и съмишленици са работили за възраждането и победата на българската национална кауза в Македония, като по този начин са действали против „своя собствен народ".

На проведения от 28 май до 2 юни 1945 г. съдебен процес в Скопие тримата най-видни ръководители на ММТРО и всепризнати политически дейци в Македония в годините 1941-1944 - Д. Гюзелев, Д. Чкатров и Спиро Китинчев, са обвинени от сърбокомунистическия съд, че са приели „окупацията" като осъществяване на „вековния сън на македонците да се обединят с майка България". А като идеолози и водачи на интелигенцията в периода 1941-1944 г. са вьзпитавали народа на Македония в български национален дух. И тримата подсъдими приемат „обвинението" като изтькват, че цял живот съзнателно и с готовност за саможертва са се борили за опазване на българското население от сръбска асимилация и за освобождението на Македония от сръбско робство. За тази си борба те прекарват по 10 години в мрачните сръбски затвори и лагерите на смъртта в Кралска Югославия. За "македонистите" съдии обаче подсъдимите са само „врагове на народа и „предатели" на Македония.

Подсъдимите се защитават повече от достойно. Д. Гюзелев открито заявява: „Кои сте вие, за да ме съдите за моята дейност. Аз служих на народа си, а вие на кого служите?" Д. Чкатров заявява, че се чувства „омерзен да бъде съден от „македонци" по диктовката на старите сръбски съдии, които веднъж вече са го осъждали като борец за освобождението на Македония от сръбско робство". Почти по същия начин реагират и неговите другари. Пред „македонските" съдии всички защитават не само себе си, но и борбата на ВМРО и ММТРО и българската същност на Македония от векове насам. Съдът осъжда и тримата на смърт. Д. Гюзелев и Д. Чкатров са разстреляни, а Сп. Китинчев умира от изтезания в затвора.

Такива присъди се издават и изпълняват над стотици българи през 1945-1946 г. не само в Скопие, но и във всички градове във Вардарска Македония. Само в Скопие са проведени 18 процеса с 226 души подсъдими, с 22-ма осъдени на смърт. Между тях: Димитьр Тодоров от Велес, Емил Михайлов от Щип, Методи Трендафилов от Скопие, Димитър Катланов от Скопие, Ангел Димков от Скопие, Илия Недков от Щип, д-р Панайот Хитров от Велес, Панче Делев от Велес, Васил Хаджикимов от Щип, Трайко Попов от с. Ращак, Скопско, Трайко Чундев от с. Подлес, Велешко.

На дълги години затвор са осъдени хиляди изявени българи. Между тях: Димитър Войницалев, Коста Хрисимов, д-р Димитьр Златарев, д-р Илия Чулев, инж. Кирил Пецаков, Стефан Кузманов, Кръстю Ивановски, Петър Здравев, Борис Градишки, Никола Попов, Радко Градишки, Евтим Гашев, Милка Цветанова, Ана Костова, Стоилко Давидов, Трайко Йовчев, Никола Ветров, Димитьр Панов, Бруно Котев, Томе Исаилов, свещеник Гогов, Йордан Димитров, Димитьр Давидов, Борис Пеев, Никола Павлов, Михо Михайлов, Васе Пупков, Аце Трайчев, Тодор Крайничанец, Григор Чулев, Алексо Стоименов и хиляди техни другари.

В гр. Щип в поредицата от процеси, според в. „Нова Македония" от 11 февруари, 10 март и 31 май 1945 г., в. „Политика" от 16 октомври 1945 г., в. „Борба" от 10 май 1946 г. и др., са изправени пред съд и осъдени на смърт 7 души българи и 32-ма на дългогодишен тьмничен затвор по закона за „националната чест". Между тях: Илия Хаджисланков, Васил Пуздърлиев, Добре Иванов, Антон Ковачев, Мане Иванов, Тоде Ангелов, Стоян Андреев - всички от Щип, Благой Ципушев от Радовиш, Георги Зафиров, Владо Маджаров, Илия Югов и Георги Чолаков от Гевгели; Ангел Евтимов, Емануил Пешев, Трифон Евтимов от с. Виница, Кочанско, Павле Маринов, Панчо Арсов, Санде Манев, Йордан Теодосиев от Кочани и много други.

От съдените в гр. Прилеп през 1945 г. 28 души, според в. „Нова Македония" от 28 април 1945 г. и в. „Борба" от 6 октомври 1945 г., 10 са осъдени на смърт. Между тях: Петьр Спасов, Димитър Найденов, д-р Петьр Иванов, Александър Хаджиздравев и Христо Сърчев, всички от Прилеп, Иван Цаков, Илия Ангелов, Петър Стоянов и Петьр Петров от с. Дрен, Прилепско, също Георги Тромпев, Харалампи Бутлев, Кирил Кузманов, Борис Попов и др., все български интелектуалци, бивши членове или последователи на ВМРО и ММТРО.

Във Велес, според в. „Нова Македония" от 30 април и 2 юни 1945 г. и в. „Борба" от 12 юни 1945 г, са осъдени на смърт: Георги Димитров, Нако Георгиев, Блажо Бойковски, Янко Шопов, Христо Данаилов, Панчо Ставрев, Божин Ризов, Милан Атанасов, Георги Иванов и Трифон Лазов; на дългогодишен затвор - Любен Бръчков, Тодор Горгов, Благой Чушков, Лазар Кицев, Ангел Димов, Благой Варналиев и др.

В Битоля, според в. „Политика" от 24 май 1945 г„ само в един процес 9 души българи са осъдени на смърт. Между тях: Михайл Михайлов, Войдан Бомбилов, Георги Москов, борис Тодоров, Александър далов и др. На дълги години затвор, според в. „Борба" от 1 юли 1946 г., са осъдени Христо Ризов, д-р Константин Робев, Тома Гигов, Никола Коларов, Цветан Дамев, д-р Асен Татарчев, д-р Владо Туджаровски, Цане Костов и т.н.

В Охрид са съдени и осъдени на по 15-20 години строг тьмничен затвор Илия Коцарев, Саво Коцарев, Стойчо Ташев, Никола Аргиров, Наум Йосифов, Тома Гайдаджиев, Любчо Коцаров и много други.

Арести, процеси, осъждане на смърт и на дълги години затвор на най-видните българи се извършват и в останалите по-малки градове във Вардарска Македония. В Гевгели са съдени повече от 35 души, в Струмица - над 60, в Берово и Делчево - повече от 100, в Кочани - 48 души и т.н. На съдебните процеси всички са обвинени като „великобългари", „михайловисти", „ВМРО-вци", „фашисти" и врагове на „нова Югославия".

ВОЙНИШКИЯТ БУНТ

Първата сериозна съпротива срещу връщането на Вардарска Македония към Югославия е въоръженият бунт на „македонската войска" в Скопие през декември 1944 г. Получавайки заповед да заминат на „Сремския фронт" в Сърбия, няколко хиляди войници и офицери от всички райони на Вардарска Македония, които в по-голямата си част са току-що уволнили се от българската армия, се вдигат на въоръжен бунт. На 16 декември 1944 г. те се отправят към Главния щаб на Националноосвободителната борба (НОБ), намиращ се в Офицерския дом в Скопие, с лозунги: „Не искаме Срем! Искаме Солун!", „Не искаме нова Югославия! Искаме свободна и независима МакедонияГ Тези лозунги изплашват до смърт Главното командуване в Скопие. Виждайки море от въоръжени войници около Офицерския дом и чувайки техните възгласи, Св. Вукманович Tемпо заявява на офицерите около него, повечето сърби, че това са „бугараши", „ВМРО-вци", „ванчомихайловисти", „фашисти". Те трябва да бъдат спрени, а водителите им - разстреляни. Такова указание Темпо получава и от Белград. Всички местни войници и офицери, които не се подчиняват на върховното командване на НОБ и издигат лозунга за „независима Македония", да бъдат разстрелвани на място, се казва в заповедта на Върховното командване на югославската армия в Белград. Тогава Темпо изпраща щипянина ген. Михаил Апостолски, който „най-учтиво" моли всички офицери, които не са съгласни със заповедта на Щаба за заминаване за Срем, да се съберат в залата на Офицерския дом и заедно да обсъдят този въпрос, а войниците да се върнат в казармите до второ нареждане. Оглавяващите бунта офицери приемат поканата, без ни най-малко да се усъмнят, че това е измама. Всички влезли в Офицерския дом по най-груб начин са обезоръжени и с вързани ръце са вкарани в подземията. Там Темпо лично ръководи краткия разпит и разстрела на място с думите: „Хочеш Солун, еве ти га! По този начин на 16 декември 1944 г. само за няколко часа, по още не напълно уточнени данни, са убити около 70 офицери, млади македонски патриоти, които отиват със съзнанието да се бият за освобождението на Македония не само от германските фашисти, но и да не допуснат ново поробване от Сърбия и Гърция. Около хиляда войници, разбирайки, че става нещо с техните командири, тръгват отново към центьра на Скопие. Те обаче са посрещнати от сръбски партизани и четници, които започват безмилостна картечна стрелба по тях. Няколко десетки войници падат убити на място, други са ранени и умират без да им бъде оказана помощ. Около 900 души са обезоръжени, арестувани и хвърлени в старата турска крепост „Калето". Оставени и „забравени" там повече от месец без храна, вода, завивки и пр., почти всички умират от глад и студ в тьмните долапи.

Това героично събитие, с голяма историческа и национална стойност в новата история на българите в Македония, тепърва ще бъде изследвано и оценявано. Сведенията, които сега излизат за него, разказите на очевидци, включително на ген. Апостолски пред научни работници в Скопие, говорят категорично, че този бунт е дело на офицери и войници, членове или привърженици на идеите на ВМРО, които като македонски патриоти първи оказват съпротива и стават жертва в борбата срещу връщането на сръбското робство в Македония, осъществявано този път от ЮКП под маската на македонизма.

Репресиите и убийствата, безпрецедентното преследване на всичко българско предизвикват остра реакция сред населението във Вардарска Македония. Появява се организирана съпротива срещу новите власти. Сред няколкото тайни организации, които възникват след декември 1944 г. за борба срещу новата сърбокомунистическа окупация в защита на българщината и за независима Македония, основна, най-голяма, най-влиятелна, действаща в цяла Вардарска Македония, е ВМРО. Тя е възстановена през 1945 г. и продължава борбата за осъществяване на своите идеи.

През октомври 1945 г., по инициатива на д-р Васил Иванов от Струмица, д-р Коста Тренчев от Царево село и д-р Коста Терзиев от Кукуш, след доста предварителна работа, в Скопие се провежда тайна среща на повече от 30 души видни българи от цяла Вардарска Македония. Те обсъждат положението, в което се намира българското население, поставено извън законите от новите комунистически власти на Югославия.

След като констатират, че народът в Македония е излъган от ЮКП и отново е попаднал под великосръбско робство, участниците в разискванията решават да обявят тази среща за Девети възстановителен конгрес, с който се слага начало на новата борба на ВМРО. Приет е временен устав на организацията, изработен от д-р В. Иванов. Съобразно новите условия, основните положения в него са:

01. ВМРО счита връщането на Вардарска Македония в Югославия за незаконно, тьй като е извършено насилствено и с измама, без демократично допитване до народа.

02. ВМРО ще се бори за официално признаване на българската народност и откриване отново на българските училища и черкви, закрити или забранени безпричинно по нареждане от Белград в края на 1944 г.

03. ВМРО ще се бори с всички възможни средства, главно легални, Вардарска Македония, както е предвидено в специален параграф на Конституцията на СФРЮ, да излезе по законен път от Югославия, съобразно нейните национални и културни интереси, различаващи се от тези на другите републики във федерацията.

04. ВМРО ще настоява пред правителствата на великите сили да подкрепят нейните искания за справедливо разрешаване на македонския въпрос на Парижката мирна конференция, като бъде създадена „Свободна и кезависима Македония" под покровителството на великите сили или на ООН.

05. Членове на ВМРО могат да бъдат всички честни македонски патриоти, независимо от техните политически убеждения, които и в миналото, и сега са се борели и се борят срещу сръбското робство за свободна Македония.

Според този временен устав Вардарска Македония условно се разделя на три организационни области: Битолска, Скопска и Щипска. Избрано е и централно ръководство на ВМРО за Вардарска Македония, състоящо се от 13 души. Освен тримата доктори в централното ръководство влизат още: Методи Попов от с. Будинарци, Благой Гащеев от с. Владимирово, Никола Иванов от с. Русиново, Георги Гоцев от с. Панчарево, Кирил Сивески от с. Робово - всички от Щипска организационна област; Асен Темов от Щип, Тома Давков от с. Горни Балван, Щипско, Димитьр Пеев и Борис Чаракчиев от Радовиш и Милан Трайков от Скопие.

На всички участници във възстановителния конгрес е раздадено окръжно М1 на ВМРО, в което се съдържат посочените идеи и цели, за които организацията ще се бори. На тези, които го притежават, се вменява в дълг да започнат незабавно да изграждат тайна организационна мрежа на ВМРО в своите райони. Препоръчва се да се създават тройки по селата и петорки в градовете, независими една от друга, които чрез околийските, окръжните и областните ръководства ще се свързват с Централния комитет на ВМРО.

Уставът и целите на новата борба, както и организационното устройство по идея, замисъл и изпълнение са заимствани от дотогавашните документи на ВМРО и ММТРО, съобразени с новите условия във Вардарска Македония. Още повече, че д-р В. Иванов и д-р К. Тренчев като активни членове на Македонския студентски съюз (МСС) във Виена, Лайпциг и Париж между двете световни войни много добре познават тези документи и целите, за които се бори ВМРО.

Организацията бързо намира свои привърженици и до юни-юли 1946 г., когато стават първите разкрития, тя наброява над 10 хиляди организирани членове. От края на 1945 и през 1946 г. дейци на ВМРО активно разпространяват сред населението машинописни материали и позиви, разобличаващи престьпленията на великосръбските комунисти над българите в Македония.

Изложение-меморандум, написано от ръководителите на ВМРО, през април и май 1946 г. е изпратено до правителствата на великите сили. В него подробно се описва историята на македонския въпрос от неговото възникване след 1878 г., борбите и жертвите, които българите в Македония са дали за своето освобождение от турско, а след това и от срьбско и гръцко робство. Особено внимание се обръща на погромите, убийствата и терора, вършени от новите великосръбски власти след тяхното връщане в Македония през ноември 1944 г. Ето защо от името на населението на Вардарска Македония в меморандума се. иска правителствата на великите сили и посланиците на Парижката мирна конференция да се застъпят за правото на самоопределение на населението в Македония под международен контрол, за да се установи, че то никога не е имало и няма нищо общо в историческо, национално и политическо отношение нито с кралска, нито с Титова Югославия. То се бори за „свободна и независима Македония".

Този меморандум, подписан от 7 души от ръководството на ВМРО - д-р Васил Иванов, д-р Коста Терзиев, д-р Коста Тренчев, Димитьр Пеев, Георги Гоцев, Кирил Сивески и свещеник Никола Попов, по няколко пътища е изпратен до представителите на великите сили в Париж. Чрез своя брат и Пандо Иванов, министър по това време, д-р В. Иванов изпраща меморандума и на самия министърпредседател на тогавашна Вардарска Македония Методи Андонов-Ченто. Той го прочита и не само не възразява срещу казаното в него, но заявява, че изнесеното в меморандума е напълно достоверно и че тези ужасяващи неща, които вършат Л. Кулишевски, Св. Вукманович-Темпо и Ал. Ранкович против волята на правителството в Македония, трябва да станат достояние на цялото световно обществено мнение.

С появата на меморандума в европейските столици обаче настъпва и провал във ВМРО. Предателството, според записките на д-р В. Иванов, дошло отвън. След предаването на меморандума на югославската делегация в Париж лицата, които са го подписали, стават обект на наблюдение. Постепенно властите разкриват ръководните хора и основните центрове, в които действа организационната мрежа на ВМРО.

В началото на май 1946 г. министьр-председателят Методи Андонов-Ченто разбира, че дейността на ВМРО е разкрита и предупреждава нейните ръководители да унищожат всичко, което може да ги компрометира при арестуването им. Той ги съветва да се бранят като легална и толерантна опозиция, която защитава своите национални идеи и политически виждания с мирни средства. Нещата се развиват бързо и през май и юни 1946 г. властите арестуват над 3000 членове на ВМРО в цяла Вардарска Македония, начело с нейното ръковрдство. Министьр-председателят веднага изпраща Павел Шатев в София да се срещне с представители на българското правителство и да се опита да обясни, че там, във Вардарска Македония, не се строи никакъв социализъм, а великосръбските шовинисти с помощта на техния верен слуга Л. Кулишевски преследват и унищожават всичко българско, сменят имената на живи и мъртви българи, настройват народа в Македония срещу неговите братя в България и пр. Всичко това П. Шатев съобщава на секретаря на ЦК на БРП(к) Трайчо Костов и иска съдействие от България да се застьпи за спиране на сръбската вандалщина над българите в Македония.

След завръщането му в Скопие, още на другия ден в кабинета му в Министерството на правосъдието идва вътрешният министър на Югославия Ал. Ранкович, който го арестува и изпраща в затвора.

Тогава министьр-председателят М. Андонов-Ченто решава сам да отиде в Париж и да разпространи изготвеното от него изложение-апел, с който се иска великите сили да изпратят анкетна комисия, която на място да се увери, че в Македония се избиват и репресират невинни българи, и да се застъпи за правото на самоопределение на Македония, за нейното излизане от Югославската федерация и за обособяването й като самостоятелна държава под международна гаранция. При подготовката си за заминаването обаче на 14 юли 1946 г. той е арестуван, а след четиримесечно следствие първият министьр-председател на НР Македония е осъден на 12години строг тьмничен затвор. И всичко това, защото не иска да носи обвинението на своите сънародници, че съзнателно или не, е съдействал на сърбите да се върнат отново в Македония и да преследват и избиват българското население както и преди 1941 г. Тъкмо затова той подкрепя и програмата на ВМРО, а след това излежава с достойнство и 9 пълни години в затвора заедно с всички сюъдени ВМРО-вци.

Каква е съдбата на арестуваните членове на ВМРО? След дълго разследване, съпроводено с физически и душевни инквизиции, стотици от тях не издържат на жестоките изтезания и умират, някои още по време на следствието. За ръководителите на ВМРО е подготвен специален съд, на който да бъдат разобличени като „предатели", като „български агенти" и да бъдат осъдени на смърт. Случаят с меморандума обаче дотолкова се разшумява в европейската преса, че четирите велики сили - СССР, САЩ, Англия и франция, изпращат през януари 1947 г. делегация, която да провери на място какво става в Македония. Пристигайки в Белград обаче, делегацията на великите сили е спряна, като й е заявено, че не може да посети Македония и че искането да се срещне с арестуваните ръководители на ВМРО е намеса във вътрешните работи на Югославия. Представителите на великите сили заявяват, че няма да се върнат, докато не се срещнат с хората на ВМРО, изпратили меморандум до тях.

В продължение на 10 дни югославските власти не искат и да чуят за подобно нещо. Най-върли противници са Ранкович, Темпо и Кулишевски. Тогава делегатите чрез своите посолства и други мисии отправят молбата си лично до Тито. Принудени да приемат искането, властите в Белград съобщават на делегацията на великите сили своите условия:

01 - вместо с цялото арестувано ръководство на ВМРО (от 13 души) ще се срещнат само с  трима;

02 - срещата ще стане в Белград, а не в Скопие;

03 - разговорът ще се води на сръбски език;

04 - чуждите делегати не могат да разговорят пряко със затворниците.

Поставяйки тези условия, властите се надяват, че делегатите на великите сили ще се откажат от своята мисия. Но те се съгласяват срещата да стане при поставените условия. Цяла седмица властите в Скопие подготвят тримата доктори, като им говорят за среща с някакви европейски „журналисти", които уж правели обща анкета за състоянието на политическите затворници на Балканите. От начина, по който ги обработвали как да се държат и какво да говорят, както пише в своите записки д-р Иванов, се разбирало, че това няма да е само „журналистическа" анкета, а нещо по-сериозно, отнасящо се до същността на борбата на ВМРО в Македония по това време. Това, което докторите успяват да си кажат, преди да ги вдигнат от затвора в Идризово в една мразовита януарска сутрин и да ги закарат на летището в Скопие, е, че с когото и да се срещнат, трябва да се държат достойно и да защитават безкомпромисно идеите на ВМРО и становището, залегнало в меморандума до великите сили относно разрешаването на македонския въпрос на предстоящата конференция в Париж.

В Белград ги закарват направо във вътрешното министерство. Тримата доктори са с вързани отзад ръце, но тук ги завързват и за столовете, на които седят. От разговорите на охраняващите ги научават, че ще се срещнат с чуждестранни дипломати. Тримата ръководители на ВМРО искат да бъдат оставени поне пет минути насаме, за да се посъветват за своята позиция. Ал. Ранкович ги предупреждава да не забравят къде се намират и че друга позиция, освен пълно разкаяние, те не биха могли да имат, независимо от това с кого ще се срещат.

Д-р Иванов му отговаря, че и да искат не биха могли да забравят къде се намират, защото само в полиция като неговата могат да се видят двойно завързани, посинели от инквизиции човешки скелети, каквито са те. „Всички ВМРО-вци и бугараши в Югославия ще се превърнат в скелета" - отвръща му Ранкович. Тогава към него се обръща и д-р Терзиев, който заявява, че те не знаят защо са тук и с кого ще се срещнат. Ако действително им предстои среща с чужденци, те молят да бъдат осведомени за какво става дума. Ако пък всичко това е измислено, за да бъдат подложени на още физически и морални терзания, те не разбират защо е трябвало да пътуват дотук.

Представител на външното министерство в Белград обяснява, че по повод на техния меморандум за положението в Югославия и по-конкретно в Македония, в Белград са пристигнали чужди представители, които искат да чуят лично от тях дали все още държат на това, което са писали в изложението си. Ако се стигне до тази среща, посъветвал ги той, не бивало да говорят, че са българи и че се борят за независима Македония. Това било идея на „българските фашисти" от типа на Иван Михайлов и ще усложни още повече тяхното положение.

Сега вече тримата ръководители на ВМРО съвсем ясно разбират две неща: че представителите на великите сили са получили техния меморандум, знаят за тяхното положение и затова искат среща с тях, и второ, узнават какво искат да скрият от чуждите дипломати югославските власти.

На срещата с пратениците на великите сили пръв към арестуваните доктори се обръща френският представител. От името на колегите си той им заявява, че пълномощниците на великите сили за преговорите за мир в Париж са много добре запознати с тяхната лична съдба и със съдбата на техните съмишленици. Казва им също, че са изпратени от своите правителства да се срещнат с тях и да разберат на какво се дължи противоречието им с новите власти.

Преводачката от УДБ-а обаче превежда, че френският представител остро е осъдил тримата доктори за тяхната „фашистка" и отцепническа дейност по отношение на Югославия. Д-р Иванов, който добре разбира френски език, посочва, че представителят на Франция не е казал това, което тя е превела, и че при такъв превод той и неговите другари ще се откажат от разговора с представителите на великите сили.

Френският дипломат разбира какво е станало и, нарушавайки условието на властите, се обръща директно към д-р Иванов, като му заявява, че ще зададе на него и другарите му няколко въпроса и ако отговорят откровено, всичко ще приключи бързо и без усложнения. „Ваше превъзходителство - обръща се към него д-р Иванов - Вие подгогвяте следвоенния мир, а ние в Македония сме все още във война. фактът, че сте тук, потвърждава моите думи. Изпратеният от нас меморандум до Вашите правителства е напьлно достоверен - ние и сега бихме се подписали под всяка негова дума. Понеже властиге го оспорват, ние настояваме за международна анкета, определена ог Вас, която на място да провери всеки изнесен от нас факт на преследване, репресии и убийсгва на хиляди невинни българи в Македония."

Какво всъщност искате вие от великите сили, пита френският дипломат. В нашия меморандум, обяснява д-р Иванов, подробно сме описали нашите проблеми и нашите искания. Но и тук ще Ви отговоря. За няколко десетилетия Македония три пъти е насилствено разделяна и поробвана от своите съседи по силата на международните диктати: в Берлин през 1878 г., в Букурещ - 1913 г. и Ньой - 1919 г. Европа и светьт знаят трагедията на българите в Македония и на Балканите. Днес ние искаме самоопределение на населението в Македония под международен контрол, за да не се повтаря досегашната кървава история. Тук Л. Кулишевски остро реагира, като заявява, че „македонският народ" се е „самоопределил" вече чрез „народоосвободителната борба" за „братство и единство" с другите югославски народи. Но д-р Терзиев му отговаря, че това е чиста демагогия, защото народът в Македония не е имал такава възможност. За това говори и фактьт, че делегатите от Македония, начело с М. Андонов-Ченто, съзнателно и с борба са наложили в новата конституция на Югославия „клаузата" за правото на самоопределение и отделяне от федерацията, ако това е в интерес на съответната република. Сега, когато са се убедили, че Македония няма никакви исторически, етнически, икономически или други културни и духовни интереси да бъде обвързана с Югославската федерация, те настояват тя с подходящ политически акт, чрез референдум, одобрен от великите сили, по законен път тя да излезе от сегашната федерация и да бъде обявена за независима държава под международна гаранция. С това ще се извърши едно справедливо историческо дело не само за доброто на Македония, но и за мира на Балканите, Европа и света. Това е програмата и искането на ВМРО към Парижката мирна конференция, заключава д-р Терзиев.

Срещу това изказване на д-р Терзиев се обявява Темпо, който нарича тримата доктори „ отявлени български шовинисти", „михайловисти", „фашисти" и пр., заявявайки, че тяхната идея за „независима Македония" е „фашистка" и неосъществима, защото и България отдавна се била отказала от нея и признала, че в Македония няма българи. Нещо повече, според Темпо предстояло присъединяването на Пиринска Македония към Югославия.

Д-р Иванов му възразява, че борбата на ВМРО е народна и се поддържа от цялото население в Македония от векове насам, преди изобщо някой да е чувал думата „фашизъм", а колкото до това, че Пиринска Македония ще се присъедини към Югославия, д-р Иванов помнел, че имало случай Вардарска Македония да се присъединява към България, но никога обратното.

В този момент руският представител Владимир Bелицки се обърнал към д-р К. Тренчев, който досега мълчал, като го запитал дали иска да каже нещо, тьй като срещата е към своя край. От това, което е чул и видял, заявил д-р Тренчев, не е забелязал нищо обнадеждаващо. Неговите другари са изложили целите на борбата на ВМРО, които той безусловно поддържа. Той подчертал, че представителите на великите сили би трябвало да бъдат наясно, че ако в Македония има демократични условия, те биха защитавали своите идеи с легални средства, кьм което са се и стремили.

Дотук, казал руският дипломат, всичко е ясно, но какво бихте направили оттук нататък? Ако се отнася до моето лично виждане, заявил д-р Тренчев, аз бих казал, че не бива да се очаква от нас да се откажем или да порицаем своите идеи. С тези идеи ние сме израснали, с тях живеем, за тях се борим. Обстановката обаче сега е такава, че само великите сили, събрани в Париж, могат да решат дали да дарят Македония със свобода и независимост, или да я оставят в сегашното й положение. Вътре в самата Македония е необходимо да се освободят хиляди арестувани невинни хора, трябва да се тьрси модус вивенди между властите и ВМРО. В това отношение техни превъзходителства биха могли да посредничат, заключава д-р Тренчев.

След това неочаквано изявление на д-р Тренчев присъстващите властници обявяват, че това е демагогия и тактически ход, предназначен да заблуди представителите на великите сили за същността на ВМРО, като я представи за конструктивна обществена сила.

На това място представителите на великите сили изказват благодарност на властите за срещата, с което дават да се разбере, че тя е приключила.

Поведението на тримата доктори, отстояващи твърдо програмата на ВМРО пред представителите на великите сили, изважда от равновесие най-висшите югославски комунистически функционери. След срещата ръководителите на ВМРО са хвърлени в конски вагони и пътуват в ужасен студ два дни от Белград до Скопие, без каквато и да е храна.

Така завършва един изключително важен исторически момент от най-новата история на борбата на ВМРО за свободата на Македония. Това е може би единственият случай в историята на националноосвободителните борби на българите в Македония, когато представители на великите сили официално осъществяват среща с арестувани водачи на ВМРО, и то в момент, когато организацията и нейните идеи са отричани и преследвани във всички балкански страни.

Тепърва историческата наука ще прави научна оценка на националната стойност на това събитие в най-новата история на българите във Вардарска Македония от 1945 г. насам. Според документалните записки на д-р В. Иванов още със завършването на срещата тримата доктори успяват да разменят мнение относно казаното от тях. И тримата констатират, че макар и неподготвени за подобна среща, те са успели добре да изложат и защитят своята борба и идеите на ВМРО за разрешаване на македонския въпрос.

Сериозна дискусия обаче се завързва около изказването на д-р Тренчев. Двамата му другари почти го обвиняват в „капитулантство" заради думите му, че едва ли не масовите изстьпления над българите в Македония през 1945-1946 г. се дължат и на дейността на ВМРО. Като слабост оценяват и неговия апел кьм чуждите посланици да „посредничат" за помирение между властите и ВМРО. Нещо повече, изразяват дори съмнение че изказването е уговорено с властите.

На всички тези бележки д-р Tренчев отговаря, че казаното от него по същество не се отличават от това на другарите му и че само в заключителната част е казал няколко думи в по-"дипломатичен" дух, за да не останат чуждите дипломати с впечатление, че ръководителите на ВМРО са хора, с които не може да се говори толерантно. Колкото до призива да посредничат за помирение с властите, д-р Тренчев отговаря, че той е искал да постави ВМРО като страна, разчитаща на великите сили.

Срещата на тримата доктори с представителите на великите сили като ръководители на ВМРО и тяхното държане дълго време е обект на разискване и коментари не само сред арестуваните дейци на ВМРО, но и сред тези членове на организацията, които са на свобода във Вардарска Македония, както и тези извън нея.

Под влияние на дейността на ВМРО във Вардарска Македония възникват десетки организации с името и идеите на ВМРО, действащи самостоятелно за свободата на Вардарска Македония в съответните райони през целия период от 1944 г. насам.

Особено въздействие със своето историческо обаяние и идеи ВМРО оказва върху младото поколение и главно върху учащата се младеж, студентите и учениците от горните класове. Няма средно училище или висше учебно заведение във Вардарска Македония, в което след 1944 г. да не е откривана от сърбокомунистическите власти младежка организация на ВМРО. Това е най-голямата награда и признателност към ония безстрашни българи патриоти, които през 1945 г. първи възобновяват дейностга на ВМРО срещу великосръбското робство в Македония, станала идея и борба на няколко генерации от 1945 г. до днес.

Възобновяването и дейността на ВМРО след 1944 г. са насочени срещу новата сръбска окупация, когато каузата на македонските българи беше отричана и преследвана дори и в ОФ България, когато идеята за „македонската нация" се налагаше с огьн и меч не само във Вардарска и Егейска Македония, но и в България. Това е не само героизъм, но преди всичко чувство за историческа прозорливост и отговорност на интелигенцията в Македония пред своя род.

Проявената готовност за саможертва в името на борбата за официално признаване на българската народност в Македония, категоричното искане в меморандума на ВМРО до Парижката мирна конференция и ООН за излизане по мирен път на Вардарска Македония от Югославската федерация и обявяване чрез референдум Македония за „самостоятелна държава" под покровителството на ООН и великите сили е велика акция на македонските българи, главно на интелигенцията в Македония. Ходът и развоят на историческите събития и процеси на Балканите и тези, свързани с цялостното развитие на македонския въпрос от десетилетия насам, потвърдиха верността на историческите виждания, залегнали в идеите и програмите на ВМРО от 1945 г., относно бъдещото разрешаване на македонския въпрос на базата на историческата истина, извън югославската федерация, което е особено актуално в наши дни.